Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

От другите особености на неговото детство разправят за странната замисленост, която го навестявала понякога вечер. Той се усамотявал и мълчал: в такива минути погледът му ставал прозрачен — сякаш не виждал нищо по-близко от съзвездието Седемте елмаза. С годините тази странност, необяснима за четиригодишно дете, постепенно се изгубила — може би за да се върне при него в старостта, на която е присъщо да устремява помислите си към звездите… Разправят и за необикновената му любов към слънцето, любов, която стигала до боготворене; още от пеленаче той можел да гледа слънцето, без да примижава, с открит поглед и без лъчите да го заслепяват, способност, която от всички земни създания притежава единствено орелът.

С малките на света, тоест с животните, птиците, разните бръмбари и буболечки, го свързвало голямо приятелство. Шир Мамед се чудел и маел, като гледал как малкият Настрадин спокойно хваща от клоните който и да било стършел и внимателно го разглежда, а дебелият мъхест стършел също така спокойно чака да го пуснат и дори не прави опит да се брани със страшното си жило. Птиците нямали никакъв страх от момчето: имало случай, когато той подпрял стълбата на стената и половин ден помагал на лястовичките да си правят гнездо под стрехата — и лястовичките с желание приемали помощта му. Само който знае колко ревниви са тия пъргави птички към своето гнездо, може истински да оцени тази чудна случка. Когато малките в гнездото пораснали и дошло време да се учат да летят, малкият Настрадин успешно помагал на хвъркатите родители да учат децата си, вдигал неопитните, които падали на земята, и ги хвърлял във въздуха. В дъното на градината, под корените на старата кайсия живеел неговият най-голям приятел — таралежът, на когото сутрин носел мляко в една паничка; имал също познати и сред мишките… Един път, като минавал с Шир Мамед през старите гробища, малкият Настрадин свърнал от пътеката в буренака и както бил бос, настъпил една змия; тя засъскала и моментално се увила около крака, му чак до коляното; Шир Мамед изстинал от ужас, а момчето спокойно вдигнало крак — змията развила хлъзгавите си пръстени и отпълзяла, без да го ухапе, макар че съскала много сърдито, защото все пак опашката й била доста смачкана. В също такъв сговор живеел той с всички останали четириноги, влечуги и хвъркати с изключение на комарите: тия гнусни същества, родени от гнилия дъх на блатните дяволи, не искали да го признаят за свой и го измъчвали безпощадно, до сълзи.

Той живеел, сроден с целия огромен свят наоколо, винаги се чувствувал неделим от него, сякаш съзнавал, че ефирът, от който се състои всичко на света, е един, непрекъснато се прелива и никоя негова частица не принадлежи някому постоянно: от слънцето преминава в стършела, от стършела в облака, от облака във водата и вятъра, от водата — в птиците, от птиците — в човека, а от него се устремява по-нататък, в своя вечен кръговрат. Ето защо на малкия Настрадин му било толкова лесно да разбира и стършела, и вятъра, и слънцето, и лястовичките: самият той бил по малко от всички тях. Онова велико благо на сливането със света, което се дава само на мъдреците, и то едва на стари години, като висш венец за труда и усилията им, на него, избрания син на Живота, му било дадено по рождение.

Що се отнася до неговите връстници, млечните му братя от грънчарската махала, то чувствата му към тях били неизменно доброжелателни, макар че много отрано започнал да вижда у хората несъвършенството на тяхната природа. Но Настрадин Ходжа умеел да бъде снизходителен, да не иска от човеците да бъдат ангели, защото знаел, че това е невъзможно. След много години, вече възрастен, той намерил в книгата на премъдрия Ибрахим ибн Хатаб следното разсъждение: „Самото несъвършенство на човешката природа е такова, че несъмнено свидетелствува за висшето място на човека сред всички други същества, понеже само нему — единствено измежду живите — е дадена възможността да се усъвършенствува. Самата дума «несъвършен», употребявана спрямо него, вече съдържа признание за човешките способности и възможности за възход…“ Като прочел това, Настрадин Ходжа възкликнал: „Самата истина, аз винаги съм мислил така!“

Но да побързаме да се върнем към разказа за неговото детство. Той бил много кадърен в търговията. На осем години сам продавал делви. Шир Мамед му имал пълно доверие и в горещите часове на чаршията спокойно си почивал в някоя чайхана. Търговията на Настрадин Ходжа вървяла: нямало случай старецът да съжалява за своето доверие.