Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Осем гробници в различни краища на света носят неговото славно име; коя от тях е единствената? А може би изобщо я няма между тези осем; достойна гробница може да му е станало морето или някой мъглив планински пролом, а надгробно опяване да му е бил дивият рев на морския ураган или необятният, забавено-тежък тътен на снежна лавина…

Що се отнася до изворите на неговото битие — знае се, че е роден и раснал в Бухара, но какво е било детството му, какви могъщи ковачи са закалявали сърцето му, какви майстори са извайвали ума му, кой от мъдреците е открил природата на неговия неукротим дух — всичко това досега беше неизвестно.

Но казано е в книгите: „Скритото днес ще се разкрие утре.“ Като скитахме по местата, където Настрадин Ходжа е оставил следа, ние се убедихме в истинността на тия думи. Сред събраните от нас предания за него има няколко зрънца от самия извор на дните му. То не е достатъчно за една отделна книга, книга за неговото детство, но е напълно достатъчно и дори е много, за да не можем да го премълчим. Нека разказът за детските му години да намери място тук и да открие третата част на нашата книга.

Някои могат да ни упрекнат, че сме свърнали от правия път на нашето повествование — ще им отговорим с думите на поета: „Не е голям разумът на онзи човек, който умее да върви все направо и не събира златото, ако то е малко встрани.“ Други ще кажат, че неумело сме вплели тоя разказ в книгата, че би следвало да му намерим друго, по-подходящо място — няма да спорим, ще се опрем на пословицата: „Тангът не става динар, ако го преместим от левия джоб в десния.“

Сега да преминем към разказа за неговото детство.

Още в самото начало трябва да опровергаем разпространеното мнение, че уж Настрадин Ходжа се родил в семейството на бедния бухарски сарач Шир Мамед. Тук има две грешки: първо, Шир Мамед не е бил сарач, а грънчар; второ, Настрадин Ходжа не се е родил в неговата къща, а само е израснал в нея. Там е работата, че Шир Мамед, когото досега смятаха за истинския баща на Настрадин Ходжа, му е бил само побащим.

Това обстоятелство ние ще поставим в основата на нашия разказ.

Грънчарят Шир Мамед бил голям майстор, особено на големите, колкото човешки бой делви, дето им викат „кюпове“ и в които се държи вода. Честта и достойнството на майстора е в това, неговите кюпове да пазят водата винаги студена и прясна — колкото по-горещ е денят, толкова по-студена да е водата. Шир Мамед постигнал майсторлъка да смесва нужните количества глина, пясък, стрит камък и пепел от саксаулово дърво, постигнал майсторлъка на изпичането и след това на бавното изстиване: неговите кюпове излизали от пещта звънливи, шуплести и през горещите дни здравата се потели, сякаш се обвивали в сребристосива водна коприна. Делвите носели на Шир Мамед добри пари, той не живеел бедно дори на стари години се сдобил с що-годе стопанство: къща, бахча, лозе, два сандъка покъщнина. И все пак той се смятал за нещастен и жестоко белязан от съдбата: нямал си деца.

Молитви, всяка година дарове за джамията, знахари, баячки — всичко опитал Шир Мамед. Напразно — жена му все не зачевала. Така двамата стигнали до старост. В къщата им винаги царял безупречен ред и благочестива тишина: съдините на полиците и в долапите не се сменявали с години, защото не се чупела нито една паница, копринените юргани изглеждали като купени вчера. Но такъв ред е по сърце само на закоравял себелюбец, а Шир Мамед не бил от тях; как би се зарадвал само да можело всички тия съдове един ден да се изпотрошат, до последната купичка, от случайно, хвърлена топка, а копринените юргани да бъдат прогорени от въглен, изваден от огнището, за да бъдат изследвани всестранно свойствата му!

В началото те с жена си говорели за деца и скърбели заедно; на стари години, когато надеждата ги напуснала, престанали да споменават за това, защото се чувствували виновни един пред друг и всеки тъгувал сам, мълчаливо.

Един път, било в края на април, когато всичкият цвят на прасковите, кайсиите и ябълките в малката градина вече бил окапал и само ниската възлеста дюля още държала по клоните грубичката си розова красота, по икиндия, като се събудил от следобедния сън, Шир Мамед неочаквано нарушил мълчаливата уговорка: да не отварят дума за деца.

— Знаеш ли какво сънувах? — казал той. — Че ми се е родил син — едно здраво, врекливо момче!

Старицата цялата се сгърчила, навела се, погледнала го умолително, сякаш искала да му отговори: „Прости ми!“ Той въздъхнал и се обърнал: може би той трябвало да моли за прошка.