Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Да, имало какво да види и какво да научи! Как се кършел Агабег, подавайки питките, как внимателно миел кайсиите и ги режел наполовина, за да им извади костилките! Колко сладки, лъстиви и угоднически били думите му! Наистина с такива почести и с такъв ихтибар не е било удостоявано нито едно магаре на света, без да изключваме и това, с което великият юдейски пророк Иса някога влязъл в Ерусалим.

Когато двете кошници били опразнени, Агабег поискал кърпа и благоговейно обърсал муцуната на магарето. То помислило, че му дават нещо ново за ядене, налапало кърпата и почнало да я дъвче, но излъгано изчакванията си, я изплюло с отвращение.

— Сияйният принц завърши трапезата! — провъзгласил Агабег и изгледал Настрадин Ходжа с победно тържество, дори високомерно. Тъй е винаги в дворците: онези, които са издигнали царя на трона, се оттеглят и напред излизат ласкателите.

После те дълго седели на камъка пред вратата на колибата. Окрилен от първия успех, Агабег се залепил за Настрадин Ходжа като репей за магарешка опашка. Той вече съобразил, че тука работата е дебела и пътят от тази схлупена колиба води право към Египет, към подножието на трона. Всички чувства, които съставяли основата на неговата душа, тоест неутолимото честолюбие, алчността и властолюбието, неописуемо се развълнували. Забравил умората и късния час, той досадно разпитвал Настрадин Ходжа за всичко около принца; кога и при какви обстоятелства е превърнат в магаре, къде е бил по това време Настрадин Ходжа и от кого е научил за голямата беда, постигнала египетския трон, къде е срещнал принца и как го е познал сред другите магарета?

Настрадин Ходжа доста щял да се озори, ако не бил готов за този разпит предварително. И в отговор разказал на Агабег дълга и заплетена, но в същото време съвсем правдоподобна история, която ние тук няма да излагаме, като изхождаме от това, че всеки може да си я измисли по свой вкус.

— Откакто го срещнах, превит под наръч съчки на планинската пътека близо до Пенджаб, та до ден днешен вече цели четири години се мъча с него — завършил с въздишка Настрадин Ходжа. — Но сега, благодарение на аллаха, краят на мъките ми е близко: вълшебният илач е готов. Ще постоя в това село седмица–две, да събера вълшебно биле за запас, защото то расте само тук, и заминавам за Египет. Денят, когато завърша своето дело пред лицето на великия султан и му върна наследника, ще бъде най-щастливият за мене.

— Има си хас! — подел Агабег. — Да станеш египетски везир и главен дворцов ковчежник!

— Кой ти е казал, че мисля да ставам? Нека султанът остави тия милости за себе си, аз няма да се възползувам от тях.

— Няма да се възползуваш ли? Как да го разбирам? Какво, да не мислиш да се откажеш от длъжността везир?

— Разбира се, че ще откажа. Аз жадувам само за едно — свобода и усамотение. Предполагам, че и всеки на мое място би се отказал, ако познава характера на принца толкова добре, колкото аз.

Той надникнал в колибата и плътно затворил вратата.

— Принцът спи, можем да говорим спокойно. Повярвай ми, чорбаджи, това е най-непоносимото същество от всички четири– двуноги на земята! Ината му е като на магаре! Да не беше принц, никога нямаше да го превърна в човек, защото сегашното състояние му приляга повече. Той е своенравен, злобен, заядлив, сприхав и опърничав — с една дума носи в себе си всички най-долни пороци на магарешката и човешката природа, събрани заедно. Разправят, че светлейшият му родител бил още по-голям чешит. Сега отсъди сам — къде ще мога аз, неизкусеният в дворцовите коварства, да стана везир? Днеска везир, а утре без глава! Агабег целият, бил слух, примирал, не вярвал на ушите си: щастието напирало, само се навирало в ръцете му!

— От всяко дърво свирка не става! — продължавал Настрадин Ходжа. — Аз не съм роден за власт, а за усамотени размисли, моята работа е да изследвам тайните. Вече двайсет години съм отдал на науката на вълшебството — и не напразно, в което ти днес се убеди! И сега да захвърля всичко това? Заради какво? Всеки ден да ме вкарват в тайната стая?…

Ако тия думи ги казвал някой друг, а не човек, посветил се на наука и размисъл, Агабег може би нямало да хване вяра веднага. Но сега повярвал, защото всички тия хора — звездобройци, изследователи, поети, търсачи на жива вода и на вълшебен камък, който да превръща оловото в злато, — всички те и в ония времена минавали за ахмаци, Дето нищо не разбират от делничния живот, и затова на всяка крачка подлежащи на обиране от здравомислещите, чийто разум вместо опасни криле, има четирийсетина пъргави малки крачета, много удобни за печалбарско и съвсем безопасно щапуркане по земята.