Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Бели косми ли? Я не се занасяй! Че аз ще ти ги намеря стотици на всяко магаре!

— По-тихо де, по-тихо, чорбаджи; казах ти — говори шепнешком. Искаш сигурни доказателства, нали?

— Искам я! Това магаре да е принц? Тогава го обърни пред очите ми в човек, или обратно, превърни някой човек в магаре. Ха-тогаз ще ти повярвам.

— Точно това смятам да направя днес: да му върна за малко истинския царски лик. А колкото до превръщането на някой човек в магаре, ще видим, ако е рекъл господ, може и тая да стане.

— Почвай тогава: стана среднощ.

— Да, вече е среднощ. Почвам.

И започнал. Като знаел, че лесно не може да влезе под дебелата кожа на Агабег, той не жалел нито плам, нито старание. Мятал се от единия ъгъл на колибата в другия, подвиквал с хрипкав глас заклинания, блъскал се в стените и отскачал от тях като топка, тропал с крака, падал на земята и се гърчел, тресял се, а от устата му излизала пяна. След това, плувнал в пот, задъхан — се заел с магарето, като за начало го полял с вълшебната отвара, което хич не се харесало на магарето; то запръхтяло и затръскало глава.

— Кабахас! — със задавен глас подвикнал Настрадин Ходжа и влязъл в яхъра: — Суф!… Чимоза! До-чимоза, каламай, замнихоз!…

При това, без да го види Агабег, той извадил изпод ризата една дъхава питка и я наврял под носа на магарето, само че не му я дал в устата. От тази малка хитрина магарето пощръкляло: заревало, вирнало опашка и взело да хвърля къчове и да се мята към преградата.

— Цуцугу! Лимчезу! — за последен път извикал Настрадин Ходжа и след това, целият плувнал в пот, отърчал при Агабег:

— Да излизаме, чорбаджи! Сега да излизаме! Никой не трябва да вижда чудото на превъплътяването. Иначе — ослепява! Неизлечимо, за цял живот.

Той избутал Агабег от колибата, излязъл и здраво залостил вратата.

— След мен, чорбаджи, след мен. Да идем по-далече, опасно е да стоим тук!

Агабег, леко зашеметен от заклинанията, не се опъвал.

Свили по пътеката, която водела към отливника. Настрадин Ходжа престорено се изкашлял. Нощта му отвърнала с глас на пъдпъдък, което означавало: „Готов съм!“ Всичко вървяло, както трябва.

При езерото те седнали един до друг на гредата, която подпирала витела.

Настрадин Ходжа още не си бил поел дъх от магьосничеството и жадно гълтал прохладния нощен въздух. Лека-полека сърцето му се укротило и дишането му станало равно.

Нощната хладина подействувала добре и на Агабег. Магьосническата мъгла, която се била натрупала под дебелите кости на черепа му, изветряла. Недоверчив по природа, склонен да вижда във всички човешки деяния преди всичко измама, той и в колибата не вярвал кой знае колко, а тук, на свежия въздух, понеже не бил потискан от заклинанията, съвсем изтрезнял. И в тъмната му душа взела да се надига злоба, смесена с досада, че искат да го преметнат…

Той язвително се усмихнал.

— Е, Узакбай, къде ти го чудото?

— Още не е станало, чорбаджи. Ще почакаме.

— Няма за какво да чакаме! Вижда се, че от тая шмекерия нищо няма да излезе. Магарето ще си остане магаре, ама ти надали ще останеш пазач на езерото.

И си мислел: „Тъкмо добър повод да го изгоня, без да му връщам залога! Искаше да ми върже тенеке, ама с неговите камъни — по неговата глава.“

Тези коварни мисли на Агабег, разбира се, били ясни на Настрадин Ходжа, все едно че ги чувал… Подсмивал се вътрешно и мълчал.

Пред тях шуртяла и се пеняла водата, силната струя падала в коритото и тресяла скелето; треперенето се предавало и на гредите, на които двамата седели.

Агабег изтълкувал мълчанието на Настрадин Ходжа по свой начин — по съдийски.

— Или нямаш какво да отговориш? Кажи ми сега, щом наистина си бил вълшебник, какво те накара да се цаниш при мене за една танга на ден? С вълшебство би могъл да печелиш хиляди. Мълчиш, а? Сигурно си забравил, Узакбай, че си имаш работа с бившия главен съдия на Хорезм, комуто се е случвало да разплита къде-къде по-хитри лъжи!

В гласа на Агабег ясно личало престорено благородно негодувание, отдавна обичайно за него, както впрочем — и за всички неправедни съдии, които произнасят присъди не според действителната вина на престъпника, а за угода на по-горните или за своя изгода; ако тия съдии не можеха когато си искат да разпалват в себе си негодувание, как щяха да се преструват пред себе си, че съдят искрено и честно, как биха живели в съгласие с хитруващата си съвест?

— Аха, пипнах ли те! — продължавал Агабег, като се разпалвал все повече и повече. — Мислиш, че не усетих лъжата още от първата ти дума? Усетих аз, усетих! И виждах, че цялата тая работа е чисто мошеничество. Исках само да проверя и да те разоблича. И ето, проверих. Сега е ясно, ти си един безсрамен мошеник! И твоите стъклени червейчета…