Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Пред него стоял пазачът на езерото. Сам, без Агабег.

— Какъв колай? На коя работа?

— На тая, за която току-що мислеше.

— Нищо не съм мислел, аз дремех…

— Нека да бъде на твоето — колай на тая работа, за която току-що дремеше. Дай по-скоро Зулфия на Саид — и край. Кой може да ги раздели, когато са мъж и жена?

Старецът останал като гръмнат! Как така пазачът прочете мислите му!

— Не се чуди — продължил пазачът. — Аз не съм нито магьосник, нито вълшебник. Ти просто много се беше унесъл и почна да мислиш на глас.

Да мисли на глас — каква непредпазливост! Старецът се закашлял, взел да се върти на камъка. Каква непредпазливост! Утре всичко ще бъде съобщено на Агабег!

— За нищо не съм мислел — остави ме на мира! Какво те е еня за моите деца?

— Аха! „За моите деца“, викаш. Значи в мислите си ти отдавна си ги оженил. Сега остава само моллата.

Втора грешка! Тоя пазач е опасен човек! Хваща се за всяка дума! Трябва да стоя по-далеч от него.

— Ще ида да нагледам водата…

Не било — толкова лесно да се отърве от пазача на езерото: той тръгнал с него.

— Я ми кажи, Мамед Али, ама честно — откъде взе скъпоценностите? Кълна се, тайната ще умре с мене.

Изпитва го! Агабег го е пратил!

— Намерих ги в градината, под корените на ябълката — троснато, почти грубо отвърнал старецът.

— Че кой ги е турил там?

Търпението, на стареца свършило, той строго погледнал пазача в очите:

— Кой ги е турил! Един, дето не мяза на тебе и на твоя чорбаджия, един благодетел, чието име е благословено винаги, навсякъде и докато свят светува!… Разбра ли?

И понечил да тръгне, сметнал, че е казал достатъчно, дори повече, отколкото трябва, та занапред да си няма никакво вземане-даване с тоя пазач.

Но пазачът не се отмествал — стоял и му запречвал пътя.

Със спокойно и властно движение на ръката Мамед Али го отстранил:

— Дръпни се, аз тръгвам…

Тук станало нещо неочаквано: пазачът изведнъж сграбчил стареца за раменете, раздрусал го силно на три пъти и рекъл:

— Ами че дядо Турахон! Как не се сетих!

Също така внезапно смъкнал ръцете си от раменете на Мамед Али и тръгнал бързо, почти тичешком, по пътя.

Не е с всичкия си. Старецът не можел да намери никакво друго обяснение. Само едно не му било ясно: кьорав ли е, Агабег, не вижда ли? Пък и да не вижда, какво му влиза в работата на Мамед Али: пазачът няма да пръсне някой път неговата глава изотзад мълчешката с мотиката я! По-далеко и от двамата — тяхна си работа, да се оправят сами, както знаят… Тук старецът прекъснал своите размисли и бавно тръгнал обратно по брега на аръка, след водата.

А Настрадин Ходжа не вървял — хвърчал към колибата.

Крадецът го чакал, притаен в трънаците около колибата.

Тая среща била особена. Крадецът се обливал в благодарствени сълзи, а Настрадин Ходжа говорел:

— Просто ти е и дори си белязан със знака на особена милост. Готов ли си за по-нататъшни подвизи в прослава на Турахон?

Крадецът влажно и продължително изхлипал, ударил се с юмрук в гърдите:

— Сега съм преизпълнен с такова усърдие за добродетелни подвизи, че мога да открадна, самия сарафин с развалената му жена и дори с любовника й! Заповядвай!

— Какво ще кажеш да те превърна в магаре?

— В магаре?… — Крадецът сподавил хълцането си, погледнал боязливо Настрадин Ходжа. — За дълго ли?

— Не, за малко. Слушай сега внимателно.

Говорили до сутринта. Отначало зората едва се сипнала, нощта дълго не искала да се предаде, противяла се на сутрешната светлина: най-после светлината победила, отлъчила се от тъмнината, като отстъпила на запад и легнала там, в мрачните планини. Да бъде светлина! Изгряло слънцето, плиснало лъчите си по целия необятен свят. По-силно запели птиците.

Крадецът напуснал колибата, отнасяйки в просветлената си душа нови блянове и мечти.

Денят отлетял върху крилете на грижите и нощта отново разстлала прозрачно-тъмната си пелерина с елмазени звезди.

Настрадин Ходжа седял на камъка пред колибата и мислено проверявал — готово ли е, свършено ли е всичко за решителната работа.

Отдалече по пътеката се чуло хрущене на чакъл под тежки стъпки. Агабег бързал към колибата, за да научи великата тайна.

Настрадин Ходжа го посрещнал сериозно и с тежест, подобаваща на важното събитие, което трябвало да стане тази нощ. Поклонът му бил изпълнен със сдържано достойнство, движенията — отмерени, речта — немногословна и внушителна.