Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Мамед Али цъкал с език. Отколе! Нали всяка година окопава ябълката — защо не го е намерил по-рано?

— Сигурно не си забелязвал торбичката. Смятал си я за буца пръст.

Тази догадка засегнала честта на Мамед Али: той не бил от ония градинари, които оставят буци, когато окопават овошките.

— Какво си блъскате главите, какво се чудите! — не издържал той. — Откъде било дошло имането! Много ясно, от аллаха! Мигар той не е всемогъщ, мигар това чудо не е по силите му?

Сафар се уплашил:

— Аллах ли?… Опомни се, Мамед Али! Искаш да кажеш, че сам аллах е слязъл вчера в твоята градина?

— Защо той? Може да е пратил някой старец. Дядо Турахон, да речем.

Дядо Турахон!… Тъкмо неотдавна минал неговият празник. Чоракските дечурлига, както кокандските и както всички останали, също закачвали тюбетейките си в градините и лозята. Дядо Турахон!… В главите на старците веднага изплували спомени — отзвук от ония благословени години, когато и те самите, замиращи от вълнение, зашивали на тюбетейките си шарени конци. В студената памет на разума този далечен отзвук можел и да затихне, да угасне, но в паметта на сърцето — никога!

И в окадената тясна чайхана времето потекло назад. Старците си спомняли и отново ставали деца; беззъби, сбръчкани, грохнали, оказало се, че те били влезли в здрача на своето битие само тялом, а в сърцата си били запазили непомръкващата зора на своето утро — леката, прозрачно-златиста светлина, която ги била посрещнала в люлката. Този, който умее да наблюдава хората внимателно, няма да се учуди: той знае колко много детско носим всички в себе си.

— Може пък наистина да е дядо Турахон? — замислено рекъл един от старците.

— Но в неговата къща няма деца — усъмнил се втори.

— Откъде-накъде? — повишил глас Мамед Али. — Ако е обичал моята Зулфия като малко момиче, защо сега трябва да я разлюби?

В края на краищата старците решили, че Мамед Али е прав: имането го е донесъл Турахон…

Настъпила полунощ и турила край на приказките в чайханата. Старците се пръснали по полето. Мамед Али бил замислен, въздишал дълбоко, обръщал взор към нощното небе, към звездите, които му се стрували близки, пухкави, топли през сълзите на умилението, замрежващи час по час очите му.

Нему се паднало да пази нивите и градините най-горе, в началото на аръка. С мотика на рамо той вървял по брега, внимателно оглеждал къде се отделят малките странични вади от главния арък: да не се е образувал някъде пясъчен нанос и да пречи на свободната теч на водата? Тук-таме спирал, с два–три удара на мотиката оправял забелязаната нередност и продължавал нататък. Водата струяла насреща му, ту се скривала в черните сенки на дърветата, ту искряла на откритите места, цялата обсипана със звездно сребро.

Стигнал до големия път и се спрял. Отстрани на мостчето видял двама среднощни караконджоли да си приказват. Надал ухо, без да излиза от сянката. По гласа познал Агабег. За втория се сетил: пазачът на езерото.

— Значи утре, Узакбай, ти ще се откриеш пред мен и ще ме посветиш във великата тайна?

— Да, утре посред нощ, чорбаджи.

— Да не се отметнеш?

— Казана дума — хвърлен камък.

Двамата слезли от мостчето, тръгнали право срещу Мамед Али. Старецът не искал да ги среща, но нямало как.

— Кой е? — обадил се Агабег.

— Аз съм, Мамед Али. Пазя водата.

— А, Мамед Али! Пази я, пази. Само гледай да не забравиш да си пазиш и щерката: след сегашното ще има и друго поливане.

Лицето на стареца пламнало. Той вдигнал глава да отвърне достойно — и премълчал. Отровената капка в кръвта му не дремела. Сутринта тя отстъпила, но сега му го връщала. Тази капка била най-големият съюзник на Агабег и на всички останали Агабеговци по света, главната опора на тяхното несправедливо могъщество. „Всеки за себе си“ — шепнела тя на хората. Лъжа! Онези, които живеят по това правило, никога не могат да защитят себе си в големите неща.

Старецът приседнал на камъка и се замислил. Едвам изпроводил едната беда, той вече бил потиснат от тежкото предчувствие за следващата.

Разбира се, той ще откаже, ако Агабег отново поиска Зулфия. Ще откаже с пълно право: веднъж той вече плати за всички. Сега е ред на другите. Но Агабег може и да не иска пари. Или Зулфия, или няма вода. И пак ще се съберат старците в чайханата, пак ще кажат: „Мамед Али, само ти можеш да ни спасиш!“ Какво да прави, какво да прави?

— На тая работа колай лесно се намира — изведнъж рекъл някой съвсем наблизо.

Старецът се сепнал.