Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Сине, послушай ме: иди си. Не терзай напразно ни моето, ни нейното, ни своето сърце. Тя не е вече наша.

Настрадин Ходжа нямал време да слуша по-нататък.

— Бързо! — прошепнал той на крадеца. — Скрий скъпоценностите под ябълката. Зарий ги отгоре-отгоре. Промъкни се като змия, като сянка…

Крадецът се плъзнал надолу, от другата страна на плета, в градината. И веднага се изгубил от очите, сякаш потънал в земята като в блатна вода. И само по едва забележимото поклащане на тревата над сухата обрасла вада Настрадин Ходжа можел да забележи неговото пълзене към ябълката. Стремително, нечуто…

Нещо само се мярнало около ябълката и бурените над сухата вада пак се размърдали — обратно.

Като прескачал в градината, крадецът закачил едно клонче от нар, когато се върнал, клончето още се поклащало.

— Сега какво? — шепнешком попитал той, целият разтреперан. Не от страх, разбира се, а от крадливата страст, само че обърната наопаки.

След скръбните думи на Мамед Али цялата градина, залята от широк и ясен поток вечерна светлина, сякаш помръкнала и се потопила в тъма.

Саид си тръгнал. На портата се обърнал, махнал за сбогом.

Зулфия плачела.

Старецът с бавни крачки се върнал при ябълката.

Хванал мотиката, ударил веднъж, копнал втори път, обръщал земята, огладена от желязото до блясък. Той разбивал всяка буца с тъпото на мотиката, след това я раздробявал, наситнявал — грижливо, до най-ситната бучка. Мъката лежала като воденичен камък на старото му сърце, тя изгасила последния пламък на старческите му очи, но не могла да влезе в ежедневния му труд. Трудът бил за Мамед Али коренът на битието му, темелът, на който той се държал върху земята. Както винаги, старецът равномерно вдигал и пускал тежката мотика — и след него нямало нужда нито нещо да се оправя, нито да се преправя.

Нещо дръннало под мотиката. Старецът се навел, дълго гледал, без да вижда от слепота торбичката със скъпоценностите. Настрадин Ходжа мислено му викал: „Че наведи се де, стара къртицо! Вземай, ето ги, вземай!“

Най-после старецът видял. Вдигнал торбичката. Развързал я — и се вкаменил, ослепен от блясъка на златото, от святкането на скъпоценните камъни.

Той изсипал скъпоценностите на дланта си — почерняла, грапава, пръстена. Една от гривните паднала на земята. Мамед Али се навел да я вземе и разсипал останалото. Рубиненият наниз се изплъзнал от ръцете му като огнено змийче, падайки, златото меко блеснало с маслен, стопяващ се блясък, сапфирите светнали като синкаволедено звездно сияние, изумрудите — като зелени искри.

— Зулфия! Зулфия! — извикал старецът с примрял глас.

Тя чула, хукнала разтревожена към него.

— Какво ти е, тате? Лошо ли ти е?

И се вцепенила, като видяла скъпоценностите. През живота си само два пъти била виждала злато, а скъпоценни камъни — никога.

— Откъде е това?

Старецът се поокопитил, дошъл на себе си.

— Намерих ги. Ей-сега, под ябълката… Под най-свидната, под твоята… О, Зулфия, всемогъщият аллах чу молбите ни! Ангелът ни ги е донесъл, твоят ангел, Зулфия!

Настрадин Ходжа дръпнал едноокия за ръкава:

— Чу ли, ти си ангел.

Като ударен от гръм, едноокият се строполил на земята в краката на Настрадин Ходжа от напушилия го отвътре беззвучен смях.

А в градината започнала радостна суетня. „Саид! Саид!“ — звънко викала Зулфия. Младежът още не бил далече — чул, върнал се. Единствено той от тримата се досещал откъде са дошли скъпоценностите, Но как са попаднали под ябълката — не можел да разбере.

Само едно нещо липсвало, за да увенчае такъв ден: разноцветните панделки на ябълката. „Сети се де, сети се“ — повтарял Настрадин Ходжа мислено на Зулфия. Тя доловила с вътрешен слух повика му, припнала към къщи и след минута се върнала като летяща комета — стремителна, сияеща и с опашка от цветни ленти. Слънцето залязло, но коприната струяла, блестяла, сякаш съдържала светлината в себе си; Зулфия пременила ябълката и в пищното великолепие на разноцветните панделки черната, погълната, от здрачината, изчезнала, стопила се без следа.

На връщане крадецът рекъл:

— Аз си мислех, че това момиче е нещо… ум да ти зайде! Пък то — нищо особено. Арзи-биби например я туря на малкия си пръст.

— Спомни си Саади: „За да разбереш цялата красота на Лейла, трябва да я гледаш с очите на Меджнун“ — отвърнал му Настрадин Ходжа.

В колибата той дал на крадеца няколко питки, едно старо одеяло и котле.

— Настани се някъде тъдява, наблизо. Никой не бива да те вижда и дори да подозира, че си в Чорак. Ядене ще ти давам аз и само нощем. Бъди готов да се явиш веднага, щом те повикам. Нали видя пръта пред вратата? Като му вържа бяла кърпа и го повдигна — това е знак. Идвай веднага, не се бави нито минута.