Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

И крадецът се появил. Появил се на вратата на колибата, сякаш изникнал от въздуха. Само една минута преди това Настрадин Ходжа излизал да гледа пътя — жива душа нямало. И изведнъж изникнал! Бил уморен, прашен, но плоската му мутра сияела. Настрадин Ходжа разбрал без думи: успех!

Това станало следобеда. Докато крадецът разказвал кокандските си перипетии, минало икиндия. Наближавала вечерта — последната вечер преди поливането; трябвало да се бърза.

— Да се разберем за по-нататък — рекъл Настрадин Ходжа. — Скъпоценностите са на бедната вдовица и трябва да й бъдат върнати. Съгласен ли си?

— Минаваше ми такава мисъл.

— Но преди туй ще ги пуснем за късо време в обръщение. С благочестиви намерения, разбира се.

— Сещам се! — оживил се крадецът. — И ще ти кажа къде е най-удобното място за тая работа. Отвъд Чорак, вече в долината, има един кервансарай. Разправяха ми за него. Голям кервансарай, там по цели нощи играят на зарове. На едро се играе! Ако се хванем двамата…

— Не, за такава работа няма да се хващаме. Ще пуснем парите в обръщение тъдява, наблизо. Ще играем една друга игра — без загуба. Върви подир мен, но никой не трябва да те види.

През пущинаци и кьорсокаци той завел крадеца при къщата на стария Мамед Али. Като се криели из буренаците, те се промъкнали до плета, надникнали в градината.

Старецът бил в градината, копаел ябълките. Сред тях — Настрадин Ходжа знаел това място — имало една, която Мамед Али посадил на рождения ден на дъщеря си. По думите на Саид, всеки ден на тая ябълка трябвало да се връзва за красота различна панделка: в събота — червена, в неделя — бяла, в понеделник — жълта, във вторник — синя, в сряда — розова и в четвъртък — зелена. А в петък — празничен ден — всичките шест панделки заедно. Този обред го била измислила самата Зулфия и вече десет години оттогава винаги го спазвала, никога не забравела да поздрави сутрин своята връстница, да я промени и натъкми.

Днес било петъчен ден — празник, на ябълката трябвало да има шест разноцветни панделки. Но къде са те?… Колкото и да се взирал, Настрадин Ходжа не можал да разпознае сред многото дръвчета онова, единственото. Да не би Зулфия да е забравила?

Не, не била забравила. Като се вгледал по-внимателно, Настрадин Ходжа видял на една ябълка наблизо, същата, която старецът тъкмо бил почнал да окопава, тънка панделка — черна.

Зулфия не била забравила. Тази сутрин тя се простила с любимата си ябълка и оставила за спомен траурен знак.

Настрадин Ходжа за миг се задъхал от жалост: тая черна панделчица му разказвала повече, отколкото цяла тъжна книга. Горкото момиче, колко ли е страдало, през тия дни! Без да е видял още Зулфия, без нито веднъж да е говорил с нея, той я почувствувал кръвно близка и скъпа. С цялото си сърце споделял той нейната мъка и с цялото си сърце предварително откликвал на радостта й, неочакваната радост, която щяла да влезе в градината заедно с него.

— Видиш ли оная черна панделка на ябълката — пошепнал той на едноокия. — Няма да мине и четвърт час и тя ще бъде сменена от пищното великолепие на шест разноцветни панделки! Повярвай ми: заради такива минути си струва човек да живее на земята!

Едноокият не го разбрал — за него панделката била тъмна не само по цвят, но и по смисъл!

— Какво искаш да кажеш?

— Гледай и разбирай.

В градината се появила младата стопанка — Зулфия. Уви! Тя вече не се смятала стопанка тук. Печална сянка лежала на лицето й. Бавно и прощално огледала градината — храстите, овошките, пътечките, лехите… Настрадин Ходжа отдалеко чувствувал сълзите в очите й.

— Гледай! — прошепнал крадецът и сбутал с лакът Настрадин Ходжа. — Още някой…

Бил Саид. Без да го забележи старецът, той се бил мушнал през портата и сега се промъквал зад храстите към Зулфия.

Тя се завтекла към него.

— Е, какво? — отгатнал Настрадин Ходжа нейния въпрос.

— Днес се решава всичко — последвал отговор. — Или ще има пари, или бягаме. Готова ли си?

Зулфия смело тръснала глава. Да, готова е! Тя не се решава отведнъж, но реши ли се, значи край. Настрадин Ходжа й се любувал — как решително завъртяла глава, как блеснали очите й.

Старецът, който чоплел около ябълката, се огледал, видял Саид и Зулфия. Навел глава, помислил, забил мотиката в земята и с немощна, провлечена походка се затътрил към тях.

Саид почтително му се поклонил.

Старецът мълчаливо му отвърнал. Трудно му било да говори. Срамувал се. Насилил се и рекъл: