Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа изучавал много внимателно всички извивки в характера на Агабег, следял и най-незначителните изтървани думи, пориви, движения, като търсел да намери ключ към вътрешната му скрита същина. Той сякаш изваждал на бял свят душата на Агабег от тлъстото му тяло, както изваждат от вира удавник, за да го огледат и познаят; отначало водата е тъмна и непрозрачна, но ето че куката се закачва, повлича, водата се размърдва, нещо смътно се бялва в дълбочината; още едно усилие — и тялото започва да изплува, очертава се в мътната вода и най-сетне излиза отгоре, плашейки насъбраните с тъмните петна по мъртвото си подпухнало лице… По грозотия и по мъртвешката си глухота за всеки добър зов душата на Агабег била досущ като удавник — ако пък предположим, че и вирът е зловонен, предназначен за нечистотии, то нашето уподобяване ще се затвори и ще получи в кръгообразната си завършеност пълна справедливост.

Агабег бил надменен, самохвалко, обичал всяко, дори и най-грубото ласкателство. Бивш съдия, той клеветял всички, разобличавал, осъждал, корял, сякаш бил турен от бога за върховен съдник на целия свят. За себе си говорел само с най-тържествени думи, с дълбока скръб си спомнял своето бившо съдийско величие и нито веднъж не се надсмял над себе си, дори не се пошегувал.

От всичко това Настрадин Ходжа направил извода, че той, първо, е глупав, второ — тъп, трето — с накърнено самолюбие, четвърто — бленува някой ден да се върне на почетната и доходна съдийска служба.

И тъкмо там Настрадин Ходжа видял слабото място в неговия щит.

Незабелязано, крадешком, от дума на дума Настрадин Ходжа насочвал разговорите все към дворците, към службите, към наградите и чиновете.

— Машалла, чорбаджи, какъв светъл разум е вложил аллах в твоята глава — с престорено възхищение казвал той. — Чудно как в Хорезм са изтървали такъв ум и са ти позволили да напуснеш работа!

Тия думи капели като мед на Агабеговото сърце — още повече че той бил напуснал работа със скандал заради прекомерната си слабост към подкупите.

— Аз разбирам: длъжността градски съдия е била твърде ниска за тебе — продължавал Настрадин Ходжа, — но мигар не са могли да ти намерят някоя по-свястна длъжност — например главен дворцов ковчежник? Всеки господар, ако си има малко от малко хабер, не бива да изпуска такъв ковчежник. Дворцовата хазна ще е винаги пълна и всички данъци ще се събират навреме и изцяло.

— Ба, и колко нови щеше да има! — подхващал Агабег, разпален от мечтите. — Да речем, данък върху сълзите!…

— Велика мисъл! Данъкът върху сълзите би докарал нови сълзи, а новите сълзи — нов данък. И така до безкрай… Каква необятна мъдрост! Че само за тая мисъл начаса трябва да те назначат за главен везир!

Напъвайки се, Агабег, раждал втора велика мисъл:

— А освен това… щях да туря данък върху смеха!

— Върху смеха! Само като помисли човек какъв везир е изтървал ханът на Хорезм. Сигурно сега си гризе ноктите на краката от яд!

Така минала седмицата. Изгарящото лято се вдигнало от долината в подножието на планините, изпълнило всичко наоколо със сух, дремещ зной. Въздухът бил неподвижен, обезсилен завинаги; езерото блестяло като лакирано, само отвреме-навреме по сребърната му повърхност се плъзгала едва забележима летяща сянка, като дъх върху огледало. И всичко отново замирало в потоците стопена светлина: самотен ястреб висял в небето, гущерите се вцепенявали със затворени очи по белите камъни. Тревата пожълтяла, изсъхнала. Една сутрин Настрадин Ходжа погледнал далечните хълмове и не видял вече по склоновете да се белеят юрти: киргизите се вдигнали през нощта и заминали със стадата си към джайлау — пасищата високо в планината…

Белите снегове и сините ледове в планините се топели. Потоците, които носели водата в долините, придошли. Но до чоракци не стигнала нито една капка от тая вода: всичката я отбивал Агабег и я събирал в своето езеро.

Чоракското землище изнемогвало от жажда.

Дошло време за поливане.

Агабег се похвалил на Настрадин Ходжа с девойката, която очаквал да влезе в къщата, му.

— Вярно, тя си е проста селска мома, ама да я видиш, Узакбай, ще я сравниш с пъпка трендафил. И след някой и друг ден аз ще разтворя тая пъпка.

— А няма ли си годеник?

Годеник ли? Тя? Такава мисъл никога не била хрумвала на Агабег, както и мисълта за желанията на самата девойка. Нима всички тия чоракци не били жалки и нищожни червеи в сравнение с него, нима те не били предадени от самата съдба в негова власт, за да жертвуват цялото си благоденствие и всичките си желания за неговото охолство и неговите желания?