Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Той лъже!

И пак се задъхала.

— Не отричайте, Арзи-биби — рекъл крадецът. — Само чистосърдечно признание може да ни спаси. Нали вие сама ме примамихте днес у вас и ми казахте, че вашият съпруг щял да се забави до късно при лихваря Вахид, за да си върне загубените на зарове триста и седемдесет танга?

— И това си му издрънкала! — виел търговецът и скубел брадата си. — Дори това!

Тайнствената сила продължавала да действува и да подсказва на крадеца необходимите думи. — Кълна се никога повече да не прекрачвам прага на тая къща и никога да не поглаждам тая жена, която наистина има прекрасно тяло, но черна душа, както личи от безсрамното й отричане. Сърцето ми с презрение се отвръща от нея — аз ви напускам.

С бавни крачки, навел глава, сякаш потиснат от разкаяние и от скръб, той излязъл от стаята.

Зад гърба му ставало нещо неописуемо.

— Не! Не! Не го познавам! Никога! Никога! — викнала, обляна в сълзи, Арзи-биби.

— Лъжеш! — гърмял гласът на съпруга. — Лъжеш, кучко! Той сам те разобличи!

Подир крадеца с гръм и звън изхвърчала сабята, след нея — сърменият халат.

— Взимай си ги — чуваш ли, осквернителю на чужди покои! И да не съм те видял повече!

Не се наложило да молят крадеца втори път. Щом изскочил от портата в сокака, тайната сила го напуснала. Но сега му била напълно достатъчна неговата, която той вложил в краката си — цялата, без остатък! Какво бягане паднало! Въздухът свирел в ушите му, собствената му сянка едва го настигала. На един дъх прекосил пущинака и се озовал на гробищата. Тук той залегнал в прашните магарешки тръни между старите гробове.

А в къщата на търговеца бурята полека-лека утихвала.

Останал без сила, омекнал, с брада на фъндъци и целият олепен с перушина, с килната настрани чалма, търговецът седнал на сандъка и тъжно занареждал:

— Пък аз винаги съм ти вярвал, толкова ти вярвах!…

Стиснал глава с пестници и я заклатил, като се люлеел и глухо стенел от нетърпима душевна болка.

Последният изблик на гняв го пренесъл в средата на стаята. Той диво завъртял очи, заскубал брадата си и закрещял:

— И с кого? С кого? Къде можа да го намериш — тая мръсна мутра!

Този вопъл на душата изчерпал силите му. Той не казал нищо повече — нито дума.

Какво наказание можел да избере за невярната си съпруга? Да я предаде на джелатите? Много я обичал, за да го направи, освен това не искал безчестието му да се разчува. Сам да я наложи с камшика? Виж, това може, като използува, че в къщи няма никого, но: „Който удари жена, е достоен за презрение!“ — той помнел това.

Тогава решил да я заключи в къщи и да я лиши от всичките си благоволения. С мрачен и непреклонен вид, с шумно сумтене той свалил от стената сребърното огледало, скъсал ковьора, след това обрал нишите, пезулите, взел вазичките, кутиите и другите дреболии.

Махнал всичко от леглото, оставил отгоре само една възглавница.

Стаята изведнъж станала мрачна, сякаш в нея не живеели хора.

Свита в ъгъла, Арзи-биби с огромни неподвижни очи следяла отмъщението на съпруга си.

Той огледал тавана, стените. Какво друго да скъса? Аха, копринения балдахин над леглото! Смъкнал и балдахина и го хвърлил при останалото.

Натрупал се голям куп най-различни неща. Къде да ги дене? Погледът на търговеца паднал върху сандъка — ето най-подходящото място!

Арзи-биби изстинала, предвиждайки нова буря.

…Само могъщото перо на Низами или Фирдоуси би могло достойно да опише всичко, което последвало! Окончателно обезумял в сандъка от страх, от горещина и задух, разбрал, че все пак стигат до него, велможа-, та изпаднал в пълно неистовство, в изстъпление! С диви глухи вопли, като бухането на нощен бухал, целият вир-вода и облепен с перушина, той изскочил от сандъка, блъснал с глава търговеца в корема, ухапал го за пръста и без да се съобразява с нищо, се метнал през прозореца, чупейки пъстрите китайски стъкла.

Портата била отворена — той не я видял! Насочил се към оградата. Паднал. Хвърлил се втори път. Завил. Тромаво се преметнал от другата страна, паднал на пътя, овъргалял се в прахоляка, скочил и без да вижда нищо, се устремил нанякъде… все едно накъде, само по-далече!

С това обаче злочестията му не свършили. Подгонен от страха, той хукнал към гробищата. Случаят го завел при същия гроб, където лежал крадецът. Запъхтян, с бясно разтупкано сърце, готово аха да се пръсне, велможата се тръшнал в буренака, на две крачки от крадеца, от другата страна на надгробния камък. Като си поел дъх, се осмелил да се огледа.