Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— О, несравнима Арзи-биби, колко грешите! О, цъфтящ трендафил на най-съкровените ми мисли, да не би да съм сляп, че да не виждам вашите съвършенства, нима бих могъл да ви сменя с друга жена?

— Обаче ме сменихте!

— Кълна се в честта си, кълна се в праха на моите знатни прадеди!…

— Тогава защо не дойдохте нито веднъж? Каква е причината?

— Вашият уважаван съпруг.

— Моят съпруг ли?… Че нали и по-рано го имаше, но това хич не ви пречеше.

— Станаха твърде важни промени. Помните ли кавгата ми с него заради загубените коне?

— Той ми говореше нещо, но на мен ми се спеше и не слушах. Та нима, след като сте се скарали с мъжа ми, вие обърнахте гнева си към мен?

— Изслушайте ме докрай. Той подозира…

— Подозира ли? Той?…

— Да! Той е подушил за нашата любов. Той ни следи. Ето защо нито веднъж не съм дошъл след онези надбягвания, макар сърцето ми да се стремеше към вас, както соколът към небето!

— Не разбирам какво общо имат тук конете, надбягванията и разни други щуротии на мъжа ми? Какво общо има това с нашата любов?

Велможата накъсо й разказал за разговора си с вражалеца в подземието на кулата.

— Помните ли, пленителна Арзи-биби, как той откри и ми показа вашето лице? Мислите, че е било току-така ли? Не, той ни изпитваше. Ние се гледахме, обхванати от страст, а той е следил всяко наше движение, броил е ударите на сърцата ни!…

— Не може да бъде! — рекла Арзи-биби. — Тоя ваш гадател е чисто и просто лъжец. Аз познавам мъжа си, знам всичките му хитрини, тарикатлъци и задни мисли. Той да помисли да ме следи? Само да посмее!…

— Помислил е и е посмял.

— Не, не! — Арзи-биби тихичко се засмяла. — Не, Камилбег, вие сте се уплашили от призрак, уплашили сте се от сянка! — гласът й звучал разнежено, гукащо; ревността отпуснала сърцето й. — И заради тоя глупав гадател ме накарахте да страдам?

— Арзи-биби, ами ако сме на ръба на гибелна пропаст?

— Ах, не, ние лежим в цъфналата градина на любовта! Седнете до мене, Камилбег, и аз сега ще ви докажа цялата нелепост на вашите страхове. Седнете по-близо. Че свалете най-после тая сабя де, махнете тоя бодлив халат!

— Ами ако някой дойде изведнъж?

— Никой няма да дойде. Ние сме сами.

— Ами вашият съпруг?

— Отиде да играе зарове при лихваря Вахид. Ще стои там цяла нощ.

Крадецът чул дрънкане на катарами, коравото шумолене на сърмата: велможата свалял халата и сабята. След това пленителната Арзи-биби се заела да доказва колко неоснователни са неговите страхове. Ще се въздържим да описваме тези доказателства, ще кажем само, че те били разнообразни и продължителни.

През това време задухът в сандъка станал нетърпим. Крадецът плувнал в пот: перушината и пухът взели да лепнат по лицето му, влизали в носа, гъделичкали го в гърлото. Като използувал буйността на Арзи-биби, той можал на три пъти да повдигне капака и жадно да си поеме дъх.

За четвъртото вдигане на капака обаче му се наложило да чака дълго. Той се задушавал, При цялото си отвращение към жените той бил готов да изскочи от сандъка и да помогне на велможата. Не заради прелестите на Арзи-биби, а заради въздуха!

Най-сетне!… Той открехнал сандъка. Въздух, въздух, блажени минути! Той дишал с пълни гърди, дълбоко и свободно, без да се бои, че ще го чуят как диша. Някакъв страничен звук! Какво е това? Тук, в стаята ли е, или отвън?

Да, тоя звук се чул от двора и носел със себе си опустошителна буря, ураган!… Когато крадецът пуснал капака и потънал пак в тъмнината и задуха, а в стаята настъпила тишина, изпълнена с изнемощяло дишане, отново изтропала желязната халка на портата и се чул гласът на сарафина:

— Отворете де! Да не сте заспали всички?

С тоя глас в стаята нахлул панически вятър, засукал вихрушки, вдигал и обръщал всичко с главата надолу.

Той изтърсил велможата от мекото легло на пода и го подгонил из стаята в кръг като заек.

— Мъжът ти! Рахимбай! — сподавено фъфлел велможата и меко тупкал с боси пети по каменния под, застлан с килими. — Аллах велики, о, прибежище на верните! Той ни издебна! Загинах! Отидох!

В тази съдбовна, страшна минута велможата мислел и помнел само за себе си, грижел се само за своето спасение, бил готов да предаде Арзи-биби, само и само да оцелее по някакъв начин! Такива са, с малки изключения, всички сластолюбци.

Съвсем по друг начин посрещнала опасността Арзи-биби, тя показала такава сила на духа, такава доблест, които биха Ч5или украшения за всеки кален в битки воин. Впрочем не била ли тя един доблестен воин на бранното поле на любовта?