Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Портата пак се отворила. На прага излезли двамина: старият слуга, когото крадецът вече знаел; след него, като се прозявал и протягал, тътрел крака втори слуга, по-млад, гурелив и изпомачкан, с китайско писано гърненце в ръце.

— Сега пък й се дояли пресни фурми! — сумтял старият и сипвал в шепата си от една кратунка-табакера „нас“ — горчива упойваща смес от тютюн, вар и още някакви примеси. — Върви, кай, намери дето щеш! — той зинал и като се плеснал по устата, ловко хвърлил „наса“ дълбоко под езика си. — Дяволите да я вземат барабар с фурмите; къде да й ги търся? — сега той говорел като парализиран, само с устни, без помощта на езика си, който притискал „наса“ към долното небце.

— Мене пък ме праща за индийски шербет — сънливо, с гъгнив глас се обадил младият слуга и взел да разтрива с ръка подпухналите си очи. — Не оставят човека да подремне!

Старецът се прицелил в един бръмбар на клончето, дълго и звучно цръкнал зелена слюнка, но не улучил: бръмбарът отлетял. — Слушай — предложил старецът, — я дай да поседнем в някоя чайхана, а след това да се върнем един по един и да кажем, че не сме намерили.

— Ти ще поседиш, а аз ще подремна! — Зарадвал се другият.

И двамата се отдалечили.

Крадецът още не бил обмислил техните думи, когато портата отново се отворила и на прага изпърхали две младички слугини с открити шамии. Те изпърхали като птички от кафез и веднага почнали да се въртят, да се кипрят и да чуруликат с непостижима бързина, сякаш зад бисерните зъбки в малките им коралови устица имало не по един език, а цяла дузина. Крадецът гнусливо се мръщел, но слушал.

— Тя се е побъркала! — чирикала първата. — Праща ме в Къзъл-махала при шивачката си! Толкова не може да почака, нали утре шивачката ще дойде!

— А мене — на Арабския мегдан, при плетачката на дантели — бързо-бързо рекла втората. — Не мога да разбера какво толкова са й притрябвали тия дантели.

— Ха, защо! Забрави ли сияйния Камилбег?

Двете прихнали, след това звънливо се закикотили, та се чуло по цялата пресечка, младите им очи блеснали.

— Аз викам никъде да не ходим — разсъдително рекла първата слугиня. — Ей там живее леля ми — да й идем на гости. Ще си поприказваме, а за господарката ще измислим нещо. Нека поседи сама.

— Нека да поскучае!

Сама! Тая дума парнала едноокия крадец като искра — от темето до петите! Сама… Ех, да можело някак си да я подмами да излезе от къщи!

Гласовете на слугинките стихнали в далечината.

И изведнъж… Крадецът се притаил.

Портата отново се отворила.

Да, тоя ден му вървяло! От портата излязла стопанката, Арзи-биби!

Крадецът не смеел да шавне, боял се да си поеме дъх. Нима се сбъдвало неговото скрито, трепетно желание?

Арзи-биби се огледала. Не забелязала крадеца. Спуснала плътно шамията, която скрила цялото й лице, ударила ключа на портата и с бързи крачки, леко поклащайки пълните си бедра, тръгнала към пазара.

Крадецът се подпрял на лакти и излял подире й жълтия пламък на своето единствено око.

Време било! Улицата безлюдна, къщата празна. Аллах велики, всемогъщи и милостиви, наистина ти се кланяме и те молим за помощ — напред!… С дълги гъвкави скокове крадецът се устремил към оградата. О, пророк Мохамед, о, прибежище на вярата — напред!… Една секунда — и крадецът бил вече върху оградата. Втора секунда — той бил вече в двора.

Ослушал се. Ни шум, ни вик. Никой не го забелязал.

Всички прозорци и вратата, по тогавашен терк, гледали към двора. Прозорците били с кепенци, залостени отвътре, на вратата висял катинар. Но какви катинари и резета в целия тогавашен свят можели да устоят пред този майстор-крадец? Ножът, който блеснал в ръката му, леко влязъл в процепа на крайния кепенк, мръднал нагоре, надолу, нещо скръцнало, щракнало и кепенците се открехнали.

Пътят към заветната чанта бил свободен!

Крадецът прекрачил през широкия нисък перваз, притворил кепенците след себе си, но закачил отвътре резето лекичко, за да му е по-лесно да го вдигне, ако се наложи да бяга. После се огледал.

Той се намирал в михмонхана — стаята за гости. В отдушника под тавана падал прав силен лъч и ярко, в упор, се отразявал на задната стена, изрязвал в нея шарено дантелено петно като от турски ковьор. В дълбоките дрешници имало купища сърмени и копринени юргани, в средната малка ниша било наргилето, обковано със сребро.

Крадецът стремително претърсил всички ниши. Под килимите и юрганите не намерил чантата. Спуснал се към скриновете. На всеки отделял не повече от две минути, за толкова време успявал да го отключи, да го претършува до дъно и пак да заключи. Скриновете били претъпкани с кадифе, сърма, брокат, но чантата я нямало.