Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Кайсиите заслужили одобрение: за две минути подносът бил ометен! След това „блестящият“ се върнал на питките и изплюскал поред четири. Отворил му се апетит, искал още и още — Настрадин Ходжа можел само да мърда ядосано вежди и тихо да му шътка, но гледан откъм гърба, продължавал да стои в нисък поклон.

Сянката, която закривала вечерната светлина, се размърдала.

Чул уж шума, Настрадин Ходжа се обърнал, станал, престорил се на уплашен, объркан. С привидна непохватност той закрил със себе си магарето, от чиито бърни още стърчала захапаната питка.

Агабег пристъпил през вратата и впил в Настрадин Ходжа строг изпитателен поглед.

Магарето продължавало да дъвче; питката мърдала и бързо-бързо потъвала в устата му.

— Ето какво билоо! — провлачено рекъл Агабег и по стар съдийски навик си дал вид, че всичко му е ясно, макар че в действителност нищо не му било ясно. — Значи тука дяваш кайсиите и питките, дето ги купуваш с кошници!

— Аз… аз никъде не ги давам — объркано смотолевил Настрадин Ходжа. — Използувам ги за ядене.

— Използувал ги за ядене! — усмихнал се Агабег и залюлял брадата си. — Две кошници питки и два панера кайсии на ден! Не лъжи и не крий, а казвай истината! — Той пристъпил застрашително към Настрадин Ходжа, подозирайки зад неговото объркване тайна, може би престъпна. — Казвай истината, нали те видях: храниш с кайсии и питки магарето си!

— Тшш! — Настрадин Ходжа се намръщил, даже приклекнал, като че ли на болен зъб му попаднала студена вода. — За бога, високопочитаеми стопанино, не казвай тая груба дума: тук не й е мястото.

— Как тъй не й е мястото? Тук има магаре, аз виждам магаре и казвам — магаре!

— Три пъти, като че нарочно! По-добре да излезем навън, чорбаджи, и да си поприказваме насаме.

— И тука сме насаме; ти да не броиш за трети събеседник магарето?

— Четвърти път, аллах милостиви! Да излезем, чорбаджи, да излезем!

Той избутал Агабег от колибата, притворил вратата. И веднага бил подложен на най-строг разпит.

— Не питай, чорбаджи, това е велика тайна, тя засяга много от силните на света.

— Силните на света ли? Тогава посвети и мене наравно с другите силни в своята тайна.

— Аз много те почитам, чорбаджи; тук, в Чорак, ти наистина си силен, но в сравнение с онези ти си буболечка или по-скоро мравка.

— Аз — мравка? На фльонга да ти се върже езикът от тия дръзки думи!

— Прощавай, чорбаджи, но когато става дума за царски особи…

— За царски особи ли?… — Чибукът на суетното нетърпение се запалил и задимил в душата на Агабег. — Ти си мой слуга, значи нищо не бива да криеш от мен.

Настрадин Ходжа свел глава, сякаш разкъсван от противоречиви чувства.

— Какво да правя? От една страна аз наистина не бива да имам никакви тайни от своя благодетел — такива наставления ми даваше моят покоен баща…

— Правилни наставления ти е давал и, изглежда, е бил човек на място.

— Но, от друга страна, тайната и гневът на могъщите, гняв, който може да ни направи и двамата на пепел…

— Никому няма да кажа.

— Не го смятай за дързост, чорбаджи, ако поискам да се закълнеш.

— Кълна се в задгробното си спасение!

И Агабег се приближил плътно до Настрадин Ходжа, готов да чуе голямата тайна.

Но по сметките на Настрадин Ходжа още не било дошло времето, плодът още не бил узрял — нека постои на клонката.

Колкото и да настоявал Агабег, Настрадин Ходжа оставал непреклонен. Най-малко след една седмица, не може по-рано, дори ако се наложи да напусне мястото на пазач на езерото.

— Да напуснеш мястото? Какво приказваш, защо така! — уплашил се Агабег и веднага охлабил натиска. — Щом е тъй, ще почакам.

Съблазнен от червея на тайните, той здраво налапал въдицата.

Всичко, всичко отминава; бият барабаните и пазарът затихва — пъстрият кипящ пазар на нашия, живот. Един след друг се затварят дюкяните на суетните дребни желания, опустяват чаршиите на страстите, мегданите на надеждите и панаирите на стремежите; наоколо става тихо, просторно, от небето се лее тъжната светлина на залеза — идва вечерта, времето да се пресметнат печалбите и загубите. По-право — само загубите; ето например ние, многострадалният разказвач на тая история, не можем, без да си кривим душата, да се похвалим, че завършваме пазара на своя живот с печалба в кесията.

Светът върви по своя път; след миговете се нижат мигове, след минутите — минути, след часовете — часове и правят дни, месеци, години, а ние, многострадалният разказвач, не можем да задържим от тая вечна верига нищо, нищо не можем да спастрим за себе си, освен спомените — слаби отпечатъци върху топящ, се лед. И щастлив е онзи, който в заника на живота си ги намери още не съвсем заличени: тогава, сякаш като награда за всичко преживяно, му се дава втора младост — безплътно отражение на първата. Тя няма власт да изглади бръчките по лицето, да върне силата на мускулите, лекотата на вървежа и звънливостта на гласа; нейното владение е само душата. Срещали ли сте старец с ясни и светли очи? Оттам ви гледа младостта, повторена в неговата душа, това е безплътната целувка на миналото, като светлик на угаснала звезда, това е блуждалият бог знае къде и върнал се накрая при нас звън на струна, която отдавна е престанала да трепти. Дано и нам бъде оказана свише такава милост за всичките ни мъки и загуби; дано никога не се изтрие от сърцето ни благословеният отпечатък, който е оставила младостта, та когато тя се върне по празник при нас, да познае къщата, където някога е живяла… Има във Ферганската земя, която ние навеки напуснахме, но никога няма да забравим, светъл сън за душата: това е споменът за нея. Нейната следа се е отпечатала в сърцето; нейното палещо слънце, нейните градове с шумни пъстроцветни пазари, нейните селища, потънали в зелени градини, нейните планини с извисени над облаците снежни върхове и мътно-ледени потоци, нейните нивя, езера и пясъци, кристалните изгреви, и пурпурно-страстните, заемащи цялата небесна шир залези над горите, нейните сияйни нощи, задимените й чайхани, пътищата, всеки от които някога изглеждаше като път към Ирам — страната на щастливите чудеса… Всичко това е в сърцето ми. Дали ще се върна, дали ще го видя? Не, никога. Но имам пред себе си утеха — втората младост: няма да се върнем, ще си спомним…