Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Никому да не даваш на вересия, ако ще да е за половин танга! — наставлявал Агабег новия пазач. — Ето ти ключа, от катинара, не го дръж на открито: някой хитрец може да запомни нарезите и да направи втори ключ.

Настрадин Ходжа пуснал ключа в джоба си, след това върнал на Агабег спечелената кесия.

— Нека това бъде моят залог.

Досами, брега на могилата имало глинена колиба с врата към езерото.

— Ей там ще живееш — рекъл Агабег. — Всяка нощ трябва да идваш да проверяваш дали катинарът на савака е здрав. Разбра ли, запомни ли?

— Разбрах и запомних, чорбаджи.

Така завършило неговото назначаване за пазач на езерото.

Агабег си тръгнал, скрил усмивката в брадата си, а в пояса кесията си, радостен, че можал така майсторски да улови за крайчеца на опашката своите седемстотин и петдесет танга. „Месец, месец и половина и ще го изгоня по някакъв повод, а залогът ще остане у мене — за какъв дявол ми е пазач, щом досега карах без него с помощта на толкова сигурен, толкова здрав катинар? — размишлявал Агабег. — Нали си върнах парите — това е най-важното!“

Парите той си върнал, дума да няма, но какво загубил в замяна — и през ум не му минавало.

Привечер Настрадин Ходжа се настанил в колибата на могилата. Едната половина на колибата, дето било по-светло, стъкмил за себе си: в ъгъла скалъпил нар, оправил запуснатото огнище; другата, тъмната половина, заградил с тополови пръти за магарето.

— Харесва ли ти новото жилище? — попитал той магарето, като му сипвал ечемик в яслите. — Ето ти интересен въпрос: как да разбираме нашето комшийство под един покрив — дали аз се обръщам на магаре, или ти имаш намерение да ставаш човек?

Не случайно казал той тия думи: в тях се криел таен замисъл, който трябвало да се превърне в дело. Но кога и как — Настрадин Ходжа още не знаел.

Мъчително бавно се стопявала вечерта, замислена и кротка, една от ония, които примиряват земята и небе: то и пълнят света с мека светлина. Настрадин Ходжа седял на един камък до прага на колибата, загледан към езерото, което вече се губело в дрезгавия синкав полумрак. Когато Настрадин Ходжа изплувал от дълбините на размислите отново на повърхността, наоколо било нощ; захладняло, лъхнал мирис на роса, дошло време за сън — той се протегнал, прозял се и се упътил към колибата.

Зад ъгъла нещо прошумяло, раздал се тих глас:

— Аз съм — Саид.

Фигурата на момъка смътно се очертала в тъмното.

— Какво правиш тук? — зачудил се Настрадин Ходжа.

— Чух, че си станал пазач на езерото, дойдох да видя дали е вярно.

— Да, станах. Вярно е. Ти май си разтревожен от това, но защо?

Момъкът се запънал:

— Сега… като ти порасна работата… дали помниш?…

— За тебе и за твоята несравнима Зулфия ли? — предварил думите му Настрадин Ходжа. — О, неразумни момко, ти нямаш сила да повярваш на приятеля — откъде са тия съмнения? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която ни е потребна в живота; съдбата е като благородна арабска кобила: тя не търпи страхливия ездач, а се покорява на мъжествения. Разбра ли?

— Разбрах, прости ми.

— Недей да търсиш среща с мене. Не идвай, докато не те повикам. Никой не трябва да ни вижда заедно: не ми разваляй играта. Аз казах, а ти чу, върви си!

И пак — заспалата градина, сребристата мъгла, трелите на славей, тънкото съскане на гущер и в сянката на езерото — пресеклив шепот:

— Видях го вчера през пролуката на нашата порта: излизаха от чайханата с Агабег. Един такъв начумерен, надменен. И си помислих, дето беше обещал да ни помогне…

— О, Зулфия, защо нямаш в гърдите си сила да повярваш на приятеля? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която, ни е потребна в живота! Нима не знаеш, че съдбата е като благородна арабска кобила: страхливия ездач хвърля на земята, а на мъжествения се покорява!

— Колко умно и красиво говориш, Саид, дори нашият стар молла не може да го каже по-добре!

— Трябва винаги да помним, Зулфия, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния — по-добре човек да го забрави.

— Това са стихове, Саид, за мене ли ги съчини?

Славеят прекъснал песента си, съскащият гущер заспал, свит в дупката си; звездите се преместили по небето, езерото се покрило с пара — нощта отстъпвала на запад.

След два дена новият пазач на езерото дошъл в чайханата.

Дошъл по икиндия, когато Агабег вече бил изиграл своята партия шах с чайханджията и си отишъл, та чоракци спокойно се наслаждавали на почивката.