Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Да не те преследва някой? — наострил уши Агабег.

— Нещастия, беди, неволи — те неуморно ме преследват.

— Блазе ти, ако всичките ти неволи са като днешната.

— Това е само един случай, един на сто.

— И накъде тръгваш?

— Знам ли! Където ми видят очите. На мене ми е, все едно — на север или на юг, на изток или на запад.

— Все пак трябва да имаш някаква цел, заради която си тръгнал на път? Не си някой богаташ или велможа, че да миткаш за кеф.

Така се завързал техният първи разговор — голямата игра на Паяк и Стършел започнала.

Агабег не питал току-тъй: може пътникът да е нарушил в нещо закона. Тогава ще го хване, ще го предаде на стражата и ще си върне парите! Настрадин Ходжа се надсмивал вътрешно над неговите надежди, но не бързал да ги разсейва:

— Какъв ти кеф! Знай, почтени, че доскоро и аз имах къща с малко имотец, но по волята на злата съдба внезапно загубих всичко и затова сега съм на тоя хал, бетер просяк.

— И какво нещастие те сполетя?

— Тя, моята, е дълга история, изтъкана от хиляди мъки! Живеех в Херат, имах много доходна служба — старши писар при главния надзирател на пазара…

— В Херат ли! Ходил съм там навремето. Давай нататък.

— Кълна се В аллаха, моят началник беше доволен от мен. Събирах му пазарната такса, при това за лошите места вземах като за хубави. Всеки грош, който можех да измъкна от някой презрян земеделец или занаятчия, носех в къщата на началника си и благоговейно го полагах пред светилището на моята преданост. Като вземаше парите, началникът винаги ми казваше: „Узакбай, и хиляда гърнета с жълтици да имах, щях да ти дам ключовете от мазето!“ И не грешеше: неговото богатство ми беше по-мило от моето собствено; така ме е учил баща ми, той беше ключар на един велможа, такъв си останах за цял живот. За вярна служба началникът ми отделяше една двайсета от доходите.

— Не е много — отбелязал Агабег.

— Малко-много, за осем години натрупах доста парици. Освен това аз си харесвах службата, защото ми оставаше време да си гледам учението, за което е излишно да разказвам сега. И изведнъж беда сполетя моя началник.

Агабег слушал много внимателно, от което Настрадин Ходжа заключил, че думите му не отиват на вятъра.

— Моят началник нещо сбъркал в службата…

— Аха!… — сетил се Агабег и направил с ръката хищно движение, сякаш прибирал нещо в джоба си.

— Душманите не пропуснаха да го наклеветят, моят началник изгуби службата си и всичкият му имот отиде в хазната.

— Ясно, ясно — рекъл Агабег и кимнал съучастнически. — Тия грешки в службата понякога струват скъпо, много скъпо!…

Още една страница от неговия живот се разтворила за Настрадин Ходжа.

— Аз споделих скръбната участ на моя началник и сега се скитам по белия свят немил-недраг, без да знам къде да подпра скиталческата си тояжка и къде да подслоня глава. И сигурно щях да се скитам така до последния си час, ако не беше днешната щастлива печалба.

Агабег се нацупил, засумтял: Настрадин Ходжа турил пръст в живата му рана.

— Ще гледам да използувам парите разумно.

— Тоест ще поиграеш с някой друг ли? — злъчно подметнал Агабег.

— Аллах да ме пази от съблазън: такова щастие не се повтаря два пъти. Не, ще си намеря някоя работа, която да ми е присърце.

— Нещо търговия ли?

— Нямам мерак за търговия. Служба в някое тихо място, където да мога да продължа учените си занимания — натам ме тегли сърцето. Но кой ще ми даде на мене, чужденеца, на непознатия външен човек такава служба без паричен залог? Сега, когато мога да внеса пълен залог…

— Служба ли Си тръгнал да търсиш?

— Че няма да остана тука я! Тъкмо и магарето си почина, време е да тръгвам. Сполай ти, почтени, за твоите седемстотин и петдесет танга; ей, чайханджийо, колко ти дължа за нощувката и за чая?

Настрадин Ходжа нарамил самара, който нощем му служел за възглавница, и се запътил към магарето. По този начин той здраво стегнал въжето на алчността, с което вързал Агабег за себе си.

— Чакай, чакай! — подвикнал Агабег, който видял, че дяволът всеки момент може да помете с опашката си неговите седемстотин и петдесет танга. — Я се върни, искам да ти кажа нещо важно.

Въжето на алчността се оказало дебело и здраво, примката — здраво затегната.

— Тръгнал си да търсиш служба — точно за това искам да си поприказваме.

— О, почтени — Настрадин Ходжа бързо-бързо се върнал в чайханата. — Да не би да имаш на ум някакво място — ще ти бъда безкрайно благодарен.