Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

В това време Агабег тежко се отпуснал на възглавницата, плъзнал по Настрадин Ходжа бегъл поглед като по нищожна муха, след това с пъшкане и пухтене си налял чай.

Сафар донесъл шахматната дъска, седнал срещу него. Играта започнала.

От мястото си Настрадин Ходжа добре виждал цялата дъска, можел да следи играта и да вниква във всичките й подробности.

Характерът на двамата играчи се отразявал на дъската като в огледало. Сафар играел унизено, плахо, хващал ту една, ту друга фигура, повдигал я нерешително, помислял и пак я оставял, най-сетне сякаш се хвърлял в студен вир — правел някакъв необясним ход в своя вреда. Най-много се страхувал да не загуби нещо, пешка или фигура, затова бягал от ударите, криел се по цялата дъска като мишка в хамбар. И много ясно — все губел.

Агабег, напротив, грабел. Като алчна щука той грабел всичко, което му падне: пешки, офицери, коне, топове. Само за да граби! На два пъти пропуснал сигурен мат от лакомия да граби.

Сафар играел с белите; след половин час му останала една-едничка самотна пешка и три фигури: цар, дама и кон, пръснати по цялата дъска, безсилни да се притекат на помощ една на друга. Агабег заграбил всичко останало, а през това време дал на стареца само една пешка.

Белият цар, подгонен от мястото си, бил заграден отвсякъде с вражески сили, които се готвели да му нанесат последния удар.

— Предай се, дядка, предай се! — викал Агабег; издутият му корем се тресял от смях и задух. — Я се виж какво ти остана! Пленил съм цялата ти войска, а съм загубил само една пешка. Ти си на ход, какво се пипкаш, мести коня, мести дамата, все едно, нищо не те спасява: царят ти е в устата на моята дама, баш в устата й, в острите й зъби!

Безсрамната радост жегнала Сафар, това се виждало по сърдития блясък в насълзените му очи; стиснал устни, чорлав, той още се мъчел да се съпротивлява: понечил да хване пешката, да я премести напред, подържал я над дъската и я пуснал, хванал коня, пипнал дамата, докоснал с пръст царя, но нищо не преместил.

— Карай де, карай! — крещял Агабег. — Кълна се в брадата на баща си, добра игричка стана!

— Наистина играта си я бива, може да се заложи една танга срещу две! — обадил се Настрадин Ходжа от тъмното кьоше.

— Две срещу една ли! — възкликнал Агабег. — Всеки, който малко-малко отбира от шах, смело ще заложи пет срещу една! Язък, дядка — обърнал се той към Сафар, — язък, че не играем на пари: днес щях да те оставя гол като сокол, без чайхана и без халат!

— Виж, аз пък нямам нищо против да завърша играта и за пари. — Настрадин Ходжа излязъл от ъгъла и смело застанал пред играчите. — Бих заложил двеста танга — всичките, които имам.

Агабег вдигнал тежката си глава и високомерно го изгледал.

— Ти май търсиш будалите на пътищата, почтени? Аз без да мръдна от мястото си съм готов да заложа за черните пет стотарки, стига да се намери някой ахмак да заложи за белите само една!

— Ахмакът се намери: двеста танга за белите. Имаш думата!

За белите? На какво разчитал той, на какво се надявал? Да спечели — въпреки очевидното?

Не, той не мислел за печалбата — напротив, предварително отписал своите двеста танга. Печелел не пари, а друго: първото сближаване с Агабег. Той принасял кесията си е жертва на всемогъщата съдба — дано да бъде тя милостива и благосклонна към него в последното си решение.

— Ти залагаш за белите? — чудел се Агабег. — Сафар, какъв вятър довея тоя чужденец — той или не е с всичкия си, или е насмукал с хашиш.

— Стига празни приказки! — Настрадин Ходжа изсипал кесията си в подноса. — Ако ти стиска, почтени, залагай.

— Аз да се страхувам? — Агабег запухтял и бръкнал в пояса си, хвърлил на таблата голяма тежка кесия от жълта кожа. — Тука са седемстотин и петдесет! И занапред да не дрънкаш, дръж си езика — ти, който се осмели да допуснеш, че ме е страх от тебе, нищожния.

— Играта започва! — обявил Настрадин Ходжа.

Сафар се отместил, направил място. Той с недоумение и жалост гледал Настрадин Ходжа: дали пък тоя чудат гостенин наистина не се е чалнал?

Изведнъж се сетил, че гостенинът още не си е платил нощувката, чая и зобта на магарето. Обхванат от дребнав трепет, той веднага забравил за играта: какво била за него тази игра и купчината пари на подноса, когато имало опасност да загуби своите шест танга?

— Чужденецо, а как ще ми платиш?

Настрадин Ходжа презрително изгледал стареца — той ненавиждал у хората този дребнав страх за жалкия грош, ако ще покрай тях да гори светът! Но тоя път не бил прав да осъжда стареца: шестте танга за него били прехраната му за три дена; Настрадин Ходжа навреме съобразил това и се засрамил.