Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— На мене никой не може да ми помогне.

— Не е истина; на човека, дорде е жив, винаги може да му се помогне. Довери ми се, кажи.

— Да не си Харун ал Рашид, да не ми подариш четири хиляди танга, без които не мога да спася своето щастие?

— На комар ли загуби?

— Недей да чоплиш раната ми с тия подигравки, чужденецо!

— Аз да ти се подигравам? О, не, случвало ми се е да се подиграя над собствената си мъка, но над чуждата — никога! Аз просто недоумявам: за какво са ти четири хиляди тайга?

— Аз обичам едно момиче…

— Разбрах, всичко разбрах! Тя е от богато семейство, нейният жесток баща ти иска откуп.

— Баща й нищо не ми иска и от сърце желае общото ни щастие. Но в тая работа се намеси Агабег, стопанинът на езерото.

— Агабег ли се намеси? — възкликнал Настрадин Ходжа с гръмовен глас, който накарал момъка да потръпне. — Намеси се Агабег ли казваш? Благодари се на аллаха, момко, за тая наша среща, тя е спасителна за тебе. Разправяй!

Той бил обзет от боен порив, от жажда за битка; без да е видял Агабег, целият пламвал от радост само като чуел неговото име! И с възторг усетил своите четирийсет й пет години само като думи, а сребърните нишки в брадата и по слепоочията — като призрак.

Когато изслушал разказа на Саид за събитията, за които ние вече знаем, Настрадин Ходжа нетърпеливо попитал:

— Колко дена има до поливането?

— Десет дена.

— Има време. Успокой се, твоята ненагледна изгора няма да иде при Агабег. Щом той се е намесил в тая работа, ще се намеся и аз!

Саид все повече се чудел на странния чужденец и в същото време не можел да не му вярва.

— Прощавай, че ти дотягам с моите съмнения, но нали след това поливане идат все нови и нови. Агабег пак ще поиска я моята невеста, я четири хиляди, а може и повече.

— Да не мислиш, че идвам при вас, за да давам на Агабег за всяко поливане четири хиляди и кусур! Няма го майстора — дошъл съм с по-други цели, съвсем други, точно обратни. Но за това има време, а сега дай да се разберем. Първото условие е: няма да казваш никому за нашата среща и какво сме си приказвали. Впрочем на своята несравнима и ослепителна Саадат или Фатима — не знам как й е името.

— Зулфия — прошепнал момъкът.

— На своята прекрасна Зулфия ти сигурно ще кажеш: предупреди я, че това не е шега работа, нека си стиска езичето зад зъбите — розово и бая длъжко, както предварително съм сигурен. Второто условие…

Но в тоя момент видял през дупката на дувара едноокия си спътник да му прави тайни знаци зад гърба на Саид.

— Второто условие ще ти кажа след малко, а сега стой така и не се обръщай.

Момъкът изпълнил заповедта точно: не се обърнал нито веднъж, макар че любопитството нетърпимо го глождело. „За какво и с кого ли се сговаря тоя тайнствен чужденец?“ — мислел той, обзет от вътрешен трепет, който се състоял от надежда и съмнения, от страх и радост, но колкото и да се вслушвал в неясно шушукащите зад гърба му гласове, не можал да разбере нищо.

А Настрадин Ходжа и едноокият се стоварили за парите, които потрябвали толкова неочаквано. — Четири хиляди! — възкликнал крадецът. — Че в тоя джендем няма къде да намериш и четирийсет танга, ако щеш го ошушкай от горе до долу!

— Ще се наложи да идеш до Коканд.

— Яка ми душица!

— Ще намериш в Коканд нужните четири хиляди и ще се върнеш. Имаш шест дена път — три натам и три насам, и три дена в Коканд — значи на деветия ден, броено от днес, прави-струвай да си тук.

— И днеска ли се брои? Значи трябва да тръгвам обратно веднага, без да си почина и един час!

— Да, веднага, още сега.

— О, пророк Мохамеде! Освен това: нали ако намеря парите, както си знам, пак ще вляза в, грях и ще се отклоня от пътя на добродетелта и благочестието!

— Направи така, че парите, които ще намериш, да бъдат праведни.

— Праведни пари? Четири хиляди!… О, Кааба, о, Мека, о, прибежище на вярата! Че аз дори не знам как изглеждат праведните пари — да взема да прося пред някоя джамия ли, какво?…

— Аз казах, а ти чу. В Коканд те очаква подвиг в прослава на милосърдния Турахон. На добър час!

— Добра почивка — унило отвърнал едноокият, който вече предвкусвал хладнината на чайханата и спокойните беседи с Настрадин Ходжа за добродетелта; обърнал се и закрачил обратно по пътя.

Той бил много ядосан и сърдит, но мисълта да не се върне в Чорак и да излъже Настрадин Ходжа дори не му минала през главата; безкрайно грешен в дребното, той заслужавал доверие в големите неща — не като някои непорочни, които се пишат приятели на хората, а после от долен страх ги предават на първия, който се сети да им кресне по-строго. Настрадин Ходжа се върнал при Саид.