Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Като че ли тъмните сили на злото били забравили пътя за Чорак; нищо не смущавало благодатния живот на селото. Баирите отвред го пазели от ветрищата, поройните планински дъждове не опустошавали нивите, морът по добитъка го отминавал, скакалци ако минели — то много високо, към другите краища. Пищни залези пламенеели и гаснели по цялото небе, оставяли след себе си по снежните върхове тиха розова светлина; в кротката вечерна тишина към ширните мъгливи поля и влажните градини от минарето се леел призивът на Мюезина, всякога един и същ, всякога печален и възвишено-сладостен. И падала нощта с нейното теменужно сияние, пълна с унесеното чуруликане на славеи и въздишките на вечерника-вятър, комуто пригласяли въздишките на влюбените в заспалите градини.

Но правдиви, макар и горестни за сърцето, са думите на многострадалния скиталец Шехид от Балх: „Лятото се сменява с есен, светлият ден — с тъмна нощ, и пропастта на бедата очаква излежаващия се в ложето на благополучието.“ Бедата дошла и в Чорак; дошла в образа на Агабег — новия стопанин на езерото.

Същия този тих следобед, когато Настрадин Ходжа и едноокият крадец, си почивали край извора и се любували от високото на мирната красота на чоракските градини, в селото царяла невиждана суматоха. Всички мъже били в чайханата, жените гълчали по дворищата.

Сутринта Агабег обявил цената за второто пролетно поливане; тоя път той не искал пари: намислил да се жени и поискал за жена чернооката малка Зулфия, дъщерята на уважавания от всички стар земеделец Мамед Али. Потресени от това искане, чоракските старци отказали на Агабег; той се усмихнал: щом е така, да си платят — четири хиляди танга.

Четири хиляди! Цялото село, всичките му жители заедно никога не са имали толкова пари! Старците половин ден климали при Агабег; те били толкова жалки и потиснати: със стари халати от домашно платно, с груби протрити ботуши, с беловласи бради върху тъмни спечени лица, прегънати гърбове, грапави ръце, скръстени на корема в знак на почит… Агабег не склонил: или Зулфия, или четири хиляди.

С тая новина старците се върнали в чайханата.

Каква буря от протести и гняв се вдигнала! Сякаш суховей опалил чоракци: те свили пестници, лицата им почервенели, в очите им лумнал зловещ огън. Изглеждало, че още минута — и всички те ще се вдигнат, ще грабнат вили, брадви и мотики и ще се юрнат към леговището на Агабег ще го направят на пух и прах.

Но не станало така. Бурята преминала, без ни най-малко да засегне Агабег. В жилите на всеки селянин се намерила по една страхливо-разсъдлива капка и тя взела връх. На един капката казвала: „Че Агабег да не иска сестра ти?“, другиму шептяла: „Слава на аллаха, опасността не засяга моята дъщеря!“, трети съветвала: „Ти си гледай твоята невеста и не си навирай гагата в чуждите работи.“ Гневът бързо секнал, пламъкът в гърдите угаснал, юмруците се отпуснали, раменете увиснали, гърбовете се превили. И ако Агабег минел сега покрай чайханата, всички щели да му се поклонят така раболепно, както вчера.

Мамед Али, бащата на Зулфия, седял на миндера в чайханата, гледал в земята, а веждите му били сключени в тъжна черта.

Всички чакали неговата дума. В това чакане вече се четяла и присъдата: да я даде. Но всички мълчали; всеки искал да чуе тая дума отстранила той със свити устни и със скръбна въздишка щял само да се съгласи, подчинявайки се на чуждото решение — стар начин да лъжеш съвестта си. От Мамед Али се искала жертва и пак от него се искало да поеме върху себе си целия грях. И нямало къде да се дене.

А в другия ъгъл седял Саид — годеникът на Зулфия; той бил съвсем млад, в оная възраст, когато мъжете, дори и ония, които имат вътрешна сила, са още аджамии и не умеят да отбиват ударите на съдбата, ако тези удари са насочени към сърцето; той знаел, че след пет, след десет, петнайсет минути старият Мамед Али все едно ще произнесе съдбовната дума; момъкът не бил от онези, които малодушно се обръщат, когато животът им се озъби, и които предпочитат да бъдат изядени откъм гърба.

Мълчанието се проточило. Момъкът не издържал, излязъл от тъмния ъгъл на светло.

— Какво мълчите? Кой пръв ще хукне да ближе праха от ботушите на Агабег? — Той се обърнал към Мамед Али: — А ти, дядо? Доскоро ми обещаваше, че ще ме посрещнеш в своята къща като син — къде ти е обещанието?

— Какво да правя, Саид, какво да правя — прошепнал Мамед Али. — Ние сме слаби, а той е богат и силен.

— Не сте слаби, вие сте страхливи! Треперещи зайци — това сте вие!