Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Селото не било голямо — сто и петдесетина къщи, както пресметнал на око Настрадин Ходжа, докато оглеждал веселата зеленина на овошките и лозята, с жлътнали се навсякъде покриви, над които се виел дим: било време за обяд. Белият път, същият, на който стоели те, се втурнал в зеленината и се губел, но по начупените редици високи тополи, които ограждали пътя от двете страни, можели да се проследят всичките му завои до другия край на селото, където пътят пак се появявал и тичал нататък, отначало към нивите, после — по вълнистите склонове — надолу към полето. Зад тополите се виждало нисичко минаре, откъдето точно сега било време да се чува обедната молитва, но, изглежда, мюезинът бил вече много стар и немощен, та гласът му не стигал дотук.

Настрадин Ходжа обърнал поглед към езерото: то лежало спокойно в една издължена падина, която с очертанията си приличала на следа от яйце върху, пясък; отвъдният бряг бил каменист, гол, а отсамният, който стигал току до градините, бил обрасъл с буйна зеленина, над която се извисявали тъмнолистите кръгли корони на стари брястове. Отгоре към езерото се спускали две живи лъскави жилки — два планински потока, а надолу отивала само една жилка — тъмна — сух канал, който отвеждал водата към нивите. Между езерото и селото, отделена от другите градини, зеленеела голяма градина, заградена с висока ограда, а в сенчестата й дълбочина се гушела къща — змейовото леговище, къщата на Агабег.

— Ето че стигнахме — рекъл едноокият крадец.

— Да поседнем — отвърнал Настрадин Ходжа. — Трябва да се посъветваме.

От една пукнатина в скалата край пътя бликал студен извор, над него трепкали блестящите листа на самотна млада топола, израснала по някакво чудо тук, върху камъните. Отдолу под тополата растели жилави репеи, а наоколо светло зеленеел килим от трева; в камънака нямало цепка, пукнатина, откъдето да не наднича трева — свежа, весела, изумрудена, доказателство за неизтребимата сила на Живия Живот, който винаги и всякога възтържествува над всякакви камъни! Из тревата размахвало опашка и чоплело магарето; репеи налепили красивата четка на опашката му и я превърнали в безобразна бодлива топка.

— Кога успя? — сгълчал го Настрадин Ходжа и хванал размаханата му опашка.

Едноокият, който в това пътуване поел всички грижи за магарето, извадил от пазвата си дървено чесало и взел да реше опашката, да я чисти от репеите.

— Язък, че това е езеро, а не нещо друго, по-удобно, да може човек да го задигне — замислено рекъл той, след като привел магарешката опашка в благоприличен вид. — Откакто бях последния път при гробницата, чувствувам в себе си велика сила за правене на всякакви добрини за слава на милосърдния Турахон и съм обзет от желание час по-скоро да се заема с тях.

— Добрини, добрини — отвърнал Настрадин Ходжа, — а акълът ти, кой знае защо, все с кражби е зает. Ето, и за езерото — мислиш как да го откраднеш, не нещо друго.

— Дай тогава да паднем на колене пред тоя Агабег, може да се смили и сам да го даде?

— Точно така: сам. Гледай тука.

Настрадин Ходжа посочил към репеите; градецът се навел и видял как един голям паяк дояжда жълта пеперуда. Паякът бил непоносимо отвратителен: криви крака, обрасли с червеникави косми, кафяв кръст на гърба, кръгъл корем — гладък, издут, белезникав, сякаш пълен с гной. Всичко вече било свършено: върху паяжината останала празна кожичка с увиснали мъртви крилца, а издутият паяк се сврял в пусията си под листото на лопуша и се притаил, стиснал с късите си предни лапи като с ръце сигналната нишка.

— Разбра ли? — попитал Настрадин Ходжа.

— Какво има за разбиране! Паякът изяде пеперудата и толкоз.

— Гледай какво ще стане по-нататък.

Настрадин Ходжа свалил тюбетейката си, приготвил я и тръгнал да обикаля репея; на няколко пъти той се прицелвал напразно, но продължавал да търси; най-после намерил. Бързо замахване, сърдито дебело бръмчене — той похлупил нещо с тюбетейката.

Било стършел, великолепен едър стършел, не някакъв неопитен младок, а напълно зрял, в разцвета на силите си, с пълен запас отрова, стършел-хубавец, с дълго жълто-черно туловище на ивици, същински крилат тигър! Настрадин Ходжа свил едно клонче, измъкнал прекрасния стършел от тюбетейката и дълго му се любувал, въртял го й тъй, и иначе; стършелът злобно бръмчал, проблясвал с мургаво-прозрачните си крила, яростно гризял клечката. Извивал се, а от тялото му отвреме-навреме се подавало черно страшно жило, което по силата на удара можело да се сравни само със скорпионовото.