Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Той смъкнал от раменете си върху коленете на стареца новия си халат, дето му го дали на излизане от тъмницата.

Старецът му благодарил и отказал. Настрадин Ходжа го накарал да вземе подаръка.

— Къде ще дяна сега излишния халат? — недоумявал старецът, като се пременил и гледал раирано-кърпената вехтория, която, свалена от раменете му, вече по нищо не приличала на човешка дреха. — Ще стане комай за постелка… Може и възглавка да стане…

— Направи го на дим — посъветвал го Настрадин Ходжа.

— На дим ли? — не го разбрал старецът.

— Ами да! Гледай как се прави.

Настрадин Ходжа взел от ръцете му вехторията и я хвърлил в огъня. Помагал и вятърът заизлизал черен пушек.

— Туйто! — рекъл Настрадин Ходжа, закашлял се и приседнал на земята. — Гледай какво великолепие, какъв цвят, каква лютивина; рядко се случва човек да види такъв пушек, още повече да го мирише!

Старецът охкал, пъшкал, съжалявал, но не могъл да направи нищо: вехторията изгоряла. Вятърът донесъл отдалеко детски гласове:

…А първата звезда Настрадин Ходжа и едноокият крадец посрещнали далеч от Коканд. Пътят им бил на запад, към планините, които като смътна грамада се извисявали отпред и рязко отделяли с начупената линия на хребетите си земята от небето. Над света сякаш се бил разлял тих светлоносен океан, розово-синкав, леките облаци в него били като вълшебни острови, с плитчини, заливи и размити ивици; и самотната зелено-леденикава звезда, още съвсем млада, прозрачна, изглеждала като светлик на далечен кораб, плаващ сред бледа мъгла.

Стъмнявало се бързо: светлосиньото море със своите вълшебни острови изчезнало; изсипали се безчет звезди и първата, най-ранната, се загубила в тях. А след това на небосвода лумнал пожар: показал се месецът: огромен, червен, почнал вече да намалява, той изплувал зад планините и мъгливата му червеникава светлина пак очертала начупената линия на хребета.

Повяла свежест, настъпила нощта. Настрадин Ходжа, останал без халат, взел да се свива и все по-често да се надига на самара, да поглежда — няма ли да блесне напред по пътя светлината на уютна селска чайхана.

Така започнал новият поход, на тримата: магарето, едноокия крадец и Настрадин Ходжа. Но ако ги бяхме срещнали тая нощ на каменливия, мътно проблясващ път, щеше да ни се стори, че на далечен път заедно с тях незримо върви друг, четвърти — дядо Турахон.

Прочутият самаркандски дервиш Керим Абдалах, изследвал вътрешната същина на хората, учи, че има хора на нощната мъгла и има хора на светлия ден. Непреодолима власт над първите има луната, а над вторите — слънцето. Прочутият дервиш обяснява тази разлика с часовете на раждането: лунни или слънчеви — която от двете взаимно противостоящи и противоборещи се планети първа проникне с Лъчите си в кръвта на новороденото, на нея то остава вярно до края на живота си. От луната кръвта на човека получава хлад, от слънцето — кипеж и жар; в съответствие с това и духовното зрение, с което той ще обгърне околния свят, бива или лунно, или слънчево. В първия случай то е прибулено с лека мъглица, придаваща на всичко оттенък на тишина и на тъга, и тогава всичко, дори онова, което е пред очите, се възприема от човека като отзвук от миналото, сякаш той живее втори живот, повтарящ първия, но го повтаря като насън; във втория случай духовното зрение прелива от ярка победоносна светлина: всичко се вижда, всичко е ясно, всичко живее вечно — нищо не изчезва безследно, всичко се движи, и ври, и блести като цветовете на скъпоценен камък; тук властвува Животът, той не дели с никого нищо и нищо не отстъпва на нощта, всичко запазва за себе си и иска всяка минута жертва от своя избраник — за да му се отблагодари в следващата минута хилядократно. Тук на човека е потребно неотслабващо усилие на разума и жарък плам на душата! Не е лесно да се живее в тоя бурлив поток от светлина и блясък, движение и тътен, затова пък има голяма облага за душата, в смисъла на ония високи награди, с които Животът дарява верните и преданите му: тук няма вчерашен ден, а винаги, неизменно днес, няма думата „беше“, а само „е“, следователно за смъртта, чиято област е нищото, вратите тук са затворени.