Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Къси са майските нощи, а колко неща били накупили: наложило се да носят без почивка и да бързат.

В дворчето на вдовицата влезли едва на разсъмване — мъглата вече се вдигала.

А последните чували разнасяли на бегом и все поглеждали на изток, където руменеело и откъдето зад гори и морета с рубинена корона в слънчева плащеница идвал новият сияен ден.

Сколасали навреме. Завършили обиколката си в най-далечната уличка, в една спретната, чисто преметена градинка, откъдето трябвало да се спасяват с бягство, защото някакъв нетърпелив малчуган не изчакал да се съмне, а нетърпеливо изскочил от, постелята преди законното време и едва не ги сварил при своята тюбетейка. Седнали с разтуптени сърца от другата страна на плета, в мокрите от росата лопуши и репеи, те чули възторжените викове на нетърпеливия хлапак, който за един миг дигнал на крак цялата улица, дотогава сънна и тиха. Под свежото дихание на утрото мъглявата бледност, на високото небе над тях се изпарявала, през нея все по-чиста изплувала дълбока гъста синева и допушите от всички страни протягали към тях лапите на листата с трепкащи по тях едри капки роса — като грубите длани на рибари, които вадят бисери от морето.

Те се връщали по същите улици, но вече със слънчевите лъчи, които леко и прохладно се плъзгали насреща им. Във всички къщи по пътя си те чували радостни възгласи. „О, благословена нощ! — говорел едноокият. — О, велика нощ на моя живот!…“ А Настрадин Ходжа залитал от умора.

Къщата, в която се били настанили, била далеко, а по това време някои чайхани вече били отворени; полусънените чайханджии с прозявка и протягане разпалвали огньовете в огнищата, изтупвали килимите и халищата.

— Че защо да се връщаме в оная къща, като е празна? — рекъл Настрадин Ходжа и свърнал към една чайхана.

Собственикът ги посрещнал особено приветливо, като първи, най-ранни гости, които са направили сефте на търговията му; налял им дъхав чай, постлал в тъмния ъгъл две малки черги.

Настрадин Ходжа седнал и рекъл:

— Ако дядо Турахон се уморява така всеки път, нищо чудно, че след това спи цялата година!

— Пък аз се сетих за моята роза пред гробницата — отвърнал едноокият. — Как мислиш, дали ще се хване? Настрадин Ходжа не отвърнал: той вече спял. Той спял, този весел скитник, който умеел да направи свой дом от всяко място, където можел да прислони глава. След малко заспал и едноокият. И нито протяжното скърцане на колите, които се проточили на върволица през пазара, нито звънците на камилските кервани, които минавали пред чайханата, нито оглушителните викове на водачите на овчите стада, нито подканянията на водоносците и мекичарите, изсипали се отведнъж накуп на пътя от всички ъгли, порти и сокаци — нищо не можело да смути дълбокия им сън. А около чайханата и над нея вече всичко горяло, сияело и се топяло — земята плувала от прохладните вирове на утрото към палещия слънчев океан.

Дълго спали те, без да знаят нищо за трепетното вълнение, което обхванало в околните къщи не само децата, но и възрастните. Хората си показвали един на друг подаръците на Турахон, шепнели и чудом се чудели! Какво обяснение можели да намерят те за това необикновено, небивало чудо, което станало не в една и две къщи, а в няколко стотици едновременно? Едно единствено, трогателно в своята простота, подсказано от вярата на бащите: значи всичко е истина, бисмилла рахман рахим! Наистина добрият дядо Турахон е праведен и дарен с безсмъртие!

Велики, неизброими били за света последствията от тази нощ. Може би и досега някои хора, незнайно за самите тях, носят в сърцата си нейния отзвук. Тази нощ върнала на мнозина кокандци вярата в истинността на безспорното добро на земята — кое друго дело може да се сравни с това по възвишеност?

Градът се вълнувал, шепнел… А в бедната вдовишка къщица мълчалива плаха радост изпълнила всичко. Всеки от тримата сина на вдовицата намерил в тюбетейката си по хиляда златни танга, отделно големите подаръци, струпани на три купчини на земята и грижливо покрити с кърпи — да не ги намокри росата (направил го едноокият крадец). Какво можела да помисли за това бедната жена, какво да каже? Тя нищо и не казвала, нито пък разправяла — само плачела и вярвала. В живота пред нея сякаш се отдръпнал притискащият от всички страни мрак на безизходицата, разсечен наполовина от широкия и ярък лъч на надеждата, помощта и доброто участие в нейната орис.

Възрастните се чудели на нощните събития, а децата — хич: те и не очаквали друго от своя стар приятел и покровител. Те не изпитвали нужда да укрепват в себе си вярата в доброто, понеже тази вяра, дадена им заедно с живота, в тях още не била разколебана, не била подправена с лъжлива хитрост и светела в сърцата им с първородна девственост. Хванати на хоро, те се въртели на меката копринена морава в градините и с гръмки гласчета старателно пеели благодарствената си песничка: