Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Съпроводени от тази песен, която се чувала отвсякъде, Настрадин Ходжа и едноокият крадец в тихия предвечерен час напуснали Коканд.

Те тръгнали да търсят планинското езеро, за което Настрадин Ходжа нищо не можал да научи в Коканд.

Бодро стъпвало по пътя магарето, което през всичкото това време не споделило нито един кахър на своя стопанин: седнал на самара, Настрадин Ходжа се оплаквал на едноокия:

— Пак е надебелял като бъчва! Скоро вече няма да мога да го яздя, ще трябва да го продам на някой кривокрак, киргизец.

А песента безспир се носела подир тях: от едно място тя се предавала на друго, трето и така — без край, от градина в градина:

Минали дворцовия площад с подземната тъмница, над която висяла сива смрадлива омара, излъчваща се от трите отдушника, минали Моста на отсечените глави, Настрадин Ходжа се надигнал на две ръце от самара да види за последен път гадателите. Нишата на управителя все още била празна. Но около нишата на стареца се забелязвало суетене, притичване; бързане: там се подмазвали. И отдалеко проблясвал с костен блясък на мазаният с олио знаменит череп.

Пресекли — Настрадин Ходжа на самара, с вдигнати крака, а едноокият бос и със запретнати крачоли — бурната ледена Сай, осветена от слънцето до дъното, до шарения чакъл и до огладените валчести камъни, а отсрещният бряг ги посрещнал с познатия припев:

Отвъд градската стена, след лепкавия зной на тесните улици и притиснатите сокаци, веднага ги лъхнал свеж вятър, простор. Градини, нивя и пътища били пред тях — пътища и надясно, и наляво, и направо…

Едноокият умолително погледнал Настрадин Ходжа:

— Така ли ще подминем, без да се отбием до гробницата и да видим посадената роза?

Честно казано, на Настрадин Ходжа много-много не му се ходело до гробницата: той се страхувал, че изсъхналата роза ще подействува угнетяващо на едноокия и ще подкопае в душата му едва укрепналата вяра. Но нямало как, не можел да намери веднага подходящ предлог и трябвало да завият.

Свърнали към гъсто и тъмно зеленеещите вдясно брястове и скоро стигнали до дебелата им прохладна сянка.

Едноокият вървял мълчаливо, въздишал. Вътрешният му трепет се предал и на Настрадин Ходжа, който, макар и да знаел, че на тоя свят няма никакви чудеса, все пак усещал в душата си странна топлина, преминаваща в трепет.

Не напразно чувствувал той тази топлина! Трепнал, когато видял досами гробницата голям и силен храст, отрупан с големи ярки рози.

Едноокият извикал и полубезумен паднал на каменните стъпала на гробницата, облян в сълзи.

Гробницата пазел все същият старец, със същия невероятен халат, ушит сякаш от парцалчета и панделки, донесени от почитателите на светеца, Той от пръв поглед познал дошлите.

— Как стигнахте дотук — няма ли пусии по пътищата? Разправят, в града се ширел някакъв смут, свързан с името на Турахон.

— Комуто трябва — той ще дойде. Какви пусии могат да го спрат? — посочил Настрадин Ходжа свой спътник, проснат пред входа на гробницата.

Старецът се приближил и като се тресял от ситен вътрешен смях, прошепнал:

— Помниш ли какво ти казах, че тоя път фиданката непременно ще се хване, нали излязох прав?

Старецът сякаш се бил подмладил; гърбав, черен, стар, той светел с някаква вътрешна светлина през очите си — те били толкова прозрачни, сякаш никога не би могъл да скрие зад тях нито една черна мисъл.

— Стара лисицо! — рекъл Настрадин Ходжа. — Знам всичките ти хитрини и измами! Къде си намерил този прекрасен храст и как си се изхитрил да го пренесеш дотук, без да го повредиш?

— Бая зор видях. Но какво можех да направя със старото си сърце — щеше да се пукне от жал, ако този човек пак намереше фиданката си изсъхнала. Та реших да направя малко чудо.

— Ти си направил не малко, ами много голямо чудо, защото само на такива чудеса се крепи светът — отвърнал Настрадин Ходжа, Едноокият станал, влязъл в гробницата.

— Нека се помолят двамината — рекъл старецът. — Двамината ли? Не там има ли някой?