Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Това е невероятно!

— Нечувано!

— Такъв личен човек, цял Коканд го познава…

Срещу тях дружно се обявили привържениците на велможата: като пример, че има най-различни странни кражби, някой пак споменал за трите чувала злато, обрани уж от разбойници на път за Бухара; върховният пазвантин на пътищата пак неописуемо се развълнувал и взел да крещи за чаршиите без калдъръм; чуло се да споменават яза на площад „Свети Хазрет“, стражевите кули, голямата чаршия, данъците — с една дума само след една минута около трона пак лумнал пожарът на взаимните разобличения и упреци. Придворните пак се счепкали, струпали се накуп и задъхани, потни, с морави лица се нахвърлили един върху друг. Ханът мълчал с гнусливо-безнадеждна усмивка на тънките си устни — бавно се извърнал и застинал на трона с отпуснати рамене и загледан в пустото поле.

Търговецът, конете, вражалецът, както и първия път, разбира се, били забравени.

На подиума бавно се качило едно старо заптие — от старшите. Той бил отдавна на служба, побелял при хана, всичко бил видял, на всичко бил свикнал; и тъй като по природа бил човек незлобив, отгоре на това и потиснат от грижи за многочелядното си семейство, три никога не проявявал усърдие в боя с камшици, освен най-необходимото, като се изключат случаите, когато наблизо имало началство. Стъпвайки меко по скъпите килими, той се приближил до сарафина.

— Вземай си конете, търговецо, и си отивай с мир: нямаш работа тук; те сега има дълго да се разправят.

Като побутвал сарафина с юмрук по врата — за пред очи, лекичко, да не боли, защото началството не гледало; стражарят го свалил по стълбата, дал му конете, дал му две млади заптиета да го съпровождат и го отпратил в къщи. След това се върнал на площадката да изпрати по същия начин и вражалеца.

Но Настрадин Ходжа вече го нямало там; той винаги умеел да изчезне незабелязано; в това време той вече бил на другия край на атмегдана, в шарената сянка на черниците, на брега на малък ручей, който игриво и весело тичал по белите камъчета, по златистия пясък. Шепнели листата, пеели птици, притичала полска мишка, припляскала рибка, в безметежния предвечерен покой бистреело небето, плували облаци. Настрадин Ходжа жадно коленичил пред водата, наквасил пресъхналите си устни, измил се, повдигнал ризата, обърсал си лицето, блажено усетил с голия си корем свежестта на вятъра, След това се обърнал, към атмегдана. Там, на площадката, като клокочещ адски казан продължавала врявата: мяркали се и се смесвали шарени халати, проблясвали медали, катарами, силяхи, чувал се бучащият рев на взаимните разобличения, яростни дори в този си слаб отзвук. Настрадин Ходжа се усмихнал, опипал тежката кесия в пояса си и без да бърза, с широка крачка, придружен от ветреца и от неспирното цвъртене на птиците, тръгнал по брега на ручея след веселата вода.

Торбата с гледаческите такъми му тежала. По пътя видял един малък, заграден със стари дървета затлачен вир, от чиито застояли недра силно лъхало на гнило; едва Настрадин Ходжа влязъл в сянката и наоколо му звъннали, бръмнали комари и почнали да се впиват, да се лепят по потното му лице, шията, гърдите. Настрадин Ходжа избрал една стара черница, крива, с възлести корени и голяма хралупа, която чернеела под короната, напъхал торбата в тая дупка и за по-сигурно я натиснал с юмрука. С празни ръце и леко сърце той приседнал на мъхестия корен, който като гърбица се подавал от земята; бранел се от досадните комари и говорел на черницата: „Хем да не ме обадиш, бабке; само ти в целия град знаеш къде изчезна изведнъж главният гледач от Моста на отсечените глави!“ По-сигурен пазач на тайната си Настрадин Ходжа не би могъл и да намери: това била най-мълчаливата, най-мрачната бабичка от всички, които растели около вира, и в дълбините на дървесната си душа тя, разбира се, таяла пълно презрение към хората, защото отдавна и здраво стояла на законното си място, дълбоко впила корени в земята, без да се страхува от студове и бури и без да скита неизвестно защо по белия свят, не намирайки нийде успокоение за сърцето, както е присъщо на някои хора.

С този разговор на Настрадин Ходжа със старата черница завършила една от забележителните страници от книгата на неговото битие. Всичко, което той бил замислил, било изпълнено: коженият кемер на сарафина се разтворил пред него, кесията с десетте хиляди танга била в пояса му, тежко притисната от друга, по-малка кесия, получена от велможата. Сега той с пълно право можел да помисли за почивка, но вече други грижи започнали да го налягат.