Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Няма да описваме подробно следващите дни на Настрадин Ходжа — ще кажем накратко: той купувал. Купувал всякакви мили за детското сърце неща, каквито му попадали пред очите: копринени халатчета, ботушки с шарени пискюли, чехлички, обувчици, роклички, играчки, сладкиши, мънистени герданчета, обички и сребърни пръстенчета. По пазара го съпровождал едноокият крадец, прегърбен под тежестта на голям чувал; щом чувалът се напълнел догоре, крадецът го отнасял в един сокак близо до пазара, в една запустяла къща, а като се върнел, вече го чакал друг чувал, пълен наполовина.

Купуването продължило до вечерта. Едноокият крадец каталясал от носене. Най-после ударили барабаните, пазарът кипнал от последната суматоха и в топлите, ниско полегати лъчи на захождащото слънце по цялото огромно прашно пространство от конския пазар на север до китайската махала на юг захлопали тежки кепенци, спускани на дюкяните, и разногласо звъннали пеещите медни катинари; тълпите оредявали, камилите и колите тръгнали към нощните биваци, кервансараите широко отворили вратите си насреща им, безбройните гостилници и чайхани изпълнили въздуха с ароматен пушек, който не се разсейвал, а висял на пластове в безветрения въздух, нежножълт от слънцето отгоре и сиво-черен отдолу.

Настрадин Ходжа и едноокият крадец, натоварени с последните два чувала, тръгнали към къщата. Връзката пръстенчета, които купил най-накрая, вече когато биели барабаните, Настрадин Ходжа носел в ръката си и отвреме-навреме подрънквал с тях, та след пазарната гюрултия да освежи слуха си с веселото тънко сребърно пеене.

Тук ще напомним, че всичко това ставало преди празника на дядо Турахон. Уличката била обзета от празнична суетня. Срещу Настрадин Ходжа и едноокия крадец час по час изскачали из портите малките земни жители, по на осем, девет, десет години, със загрижено-тайнствени лица и тревожно-радостни пламъчета в очите, бързали по своите неотложни и важни работи — кой за шарени конци за везане на тюбетейки, кой да търси случай да направи добрина, каквато днес още не бил извършил. Но колкото и загрижени да били, нито един не забравил да се поклони на нашите пътници и да рече високо:

— Добър вечер, дано утре във всичко да ви спори! Да ви помогнем ли за носенето на чувалите?

— Сполай ви! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Дано всичките ви работи през тази нощ бъдат успешни, дано се сбъднат всичките ви надежди и очаквания! А чувалите — как ще ги носите, като можете да влезете по трима в един чувад? Но можете да ни изпратите, което в очите на дядо Турахон — повярвайте ми — ще бъде все едно, че сте носили чувалите.

Децата възторжено посрещали тези думи и тръгвали да ги изпращат. Настрадин Ходжа и едноокият стигнали до къщата, заобиколени от шумна тълпа обути и боси, стригани и с плитчини, чипоноси и с прави нослета, с лунички и без лунички, черни, рижи, русоляви и всякакви други деца. Точно тука дошла разгеле връзката пръстенчета — стигнали за всички, даже две пръстенчета останали на връзчицата.

— Непременно да сложите пръстенчетата в тюбетейките, като ги закачвате през нощта — поучавал децата Настрадин Ходжа. — Нека това да бъде за дядо Турахон знак, че сте помагали да носим чувалите.

Остатъкът от деня Настрадин Ходжа и едноокият крадец прекарали в празната къща, сред струпаната накуп стока — ботушки, халатчета, играчки и сладкиши. Тук и вечеряли, в слабата кехлибаренорозова полусветлина на зарята.

Настъпила нощта.

Само луната в небето, увиснала сред широк мъглив кръг, видяла какво направили те по-нататък. Натоварени с чувалите, крадешком излезли от стихналата безлюдна улица, вълшебно преобразена от лунната светлина: синкава мъгла, ромолене на вода, дълбоки сенки, които образували в стените и оградите тайнствени проходи, от които сякаш всеки момент щял да се покаже самият Турахон или незабравимият халиф Харун ал Рашид с двойното си наметало: отгоре просяшко и оръфано, но с царствена, извезана с елмази подплата.

Много пъти се връщали те в къщата, освободени от своя товар, с празни чували в ръцете и излизали пак, прегърбени под тежестта на пълните.

Тихо проскърцвали портите, оставени тази нощ по традиция незаключени.

Понякога се чувал нетърпеливият шепот на едноокия:

— Къде ли са се изхитрили да скрият тюбетейките тези малки разбойници, дето живеят под тукашните покриви? Чакай да погледна и в оня край на лозето.

Намирали тюбетейките някъде из потайните ъгли; на дъното на някоя проблясвало познатото пръстенче — тогава Настрадин Ходжа турял с другите подаръци и парче халва, за помощта при носенето на чувалите.