Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Някой споменал за строежа на двата моста на Сай — стара работа, добре известна, на хана.

Като се поизправил на трона, незабелязано за самия себе си, ханът също влязъл в препирнята, завикал:

— Мостовете! Мостовете, казвате вие, хаирсъзи и хайдуци! Ами договорът за дялан камък за тия мостове? Аха, Кадир, ти мълчиш! Ами двеста и шейсетте брястови греди, които се оказаха тополови, отгоре на всичко й гнили? Чия е тая работа, а, Юнус? Кажи де!

Наложило се Настрадин Ходжа да успокоява тази словесна размирица.

Размахал гадателната книга, той подвикнал:

— На въпроса за изгубените коне гадателната ми книга отговаря…

Думите му били като пороен дъжд, който се излива от облаците върху пожар в степта.

Пръв се опомнил ханът и изгледал всички с негодуващ поглед.

Везири, съветници и сановници притихнали, върнали се на местата си зад трона, затаили в сърцата си неутолената клокочеща злоба.

— О, мерзки нарушители на благоприличието — започнал ханът задъхано. Дълго ли още ще търпя вашите безчинства? Не мислете, че днешният позор ще ви се размине току-тъй — само да се върна в двореца! Заради вас аз трябва с трепет да мисля какво ще отговарям пред аллаха за безредията в моята държава! Колкото и да се старая, колкото и да се грижа — всичките ми усилия стават на прах, щом се натъкнат на вашата глупост, надутост, интригантство, своеволие и крадливост! И не се оплаквайте, ако един ден търпението ми свърши и аз ви изгоня до един, като прибера в хазната всичко, което сте изпокрили. — Той обърнал пламналото си от гняв лице към търговския везир: — Кажи на вражалеца да продължава! Нека по-скоро да се разобличи в измамничество, лъжа и да бъде подложен на наказание. Къде са конете?

— Къде са конете, вражалецо? — повторил като ехо търговският везир.

— Конете се намират в конюшнята на един чифлик по найманчинския път — отвърнал Настрадин Ходжа. — Чифликът е там, дето се сливат двата големи канала, заобиколен е с градина, има писана порта, по която много лесно може да се различи от всички други.

— Писана порта! — възкликнал лихварят. — Дето се събират двата канала? Че това е моят летен чифлик! Но там сега няма никого и той е заключен — как са могли конете да попаднат там?

Придворните зашепнали помежду си, озадачени от думите на сарафина.

Ханът разсеял съмненията.

— Разбира се, конете ги няма и никога не са били там. Вражалецът гледа да ни обърка с надеждата да се отърве от наказанието. Пригответе камшиците, пратете хора в чифлика, за да се убедим в лъжата му.

По големия найманчински път се понесли конници.

— Разбира се, нищо нима да намерят! Разбира се, нищо, никакви коне! — шумели придворните зад гърба на хана.

Но трима човека мислели другояче: Настрадин Ходжа, който, без да трепне, гледал камшичените приготовления пред площадката, и сарафинът с велможата, на които вече било известно учудващото всезнание на вражалеца. „В моя чифлик! — мислено възкликвал сарафинът, като все повече се лутал в различни догадки и предположения. — С тия коне наистина стават чудеса!“ А велможата замрял, застинал, затаил дъх, защото се страхувал да повярва в своето щастие. Ах, дано само вражалецът не сбърка, дано само конете наистина са в чифлика на търговеца! Пък тогава, тогава… той знаел какво да прави и какво да говори тогава!

Малко по-късно — кайманчинският път бил близо — на отсрещния край на атмегдана се показали ездачите.

— Карат ги, водят ги! Ето ги, моите коне! — завикал сарафинът и в самозабрава се устремил към конниците.

Но заптиите, по заповед на велможата, го пресрещнали на стълбата и го избутали обратно на площадката. „Нашият разговор още не е свършил, почтени Рахимбай!“ — засъскал вътрешно велможата, потръпвайки от злорадо тържество.

Конниците се приближили. Водели два неоседлани коня — единият бял като седеф, другият — чер като лястовиче крило.

Такива коне по стойка и походка още не били виждани никога на никое състезание! Сред присъствуващите се чули изумени и възхитени възгласи.

Сарафинът треперел и все се спускал към стълбата, но заптиите го държали здраво.

— Без преувеличение, тези коне са истинска украса на земята! — рекъл ханът.

— Истинска украса! Истинска украса! — подхванали на различни гласове придворните.

Довели конете до площадката. Настъпила тишина: всички мълчали, забравили обидите и разприте, потънали в съзерцание на арабските атове.

И изведнъж пак се чул гъгнивият глас на сарафина: