Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Под непоносимия писък на зурните, пронизителната свирня на гайдите и бесния грохот на барабани и тъпани повели победителите към украсената площадка, на която седял ханът. Текинците извивали шии, нервно гризели юздите, биели и ровели земята с копита — искали отново да излязат на атмегдана. Те направили дванайсет големи обиколки, а само едва-едва учестили дишането си, гърбовете и хълбоците им били сухи, без никакво петънце от пот, на стройните им крака не трепкал, не играел нито един мускул.

Ханът усмихнат им се любувал.

През тълпата от придворни, скупчени отзад, преминал възторжен шепот.

Велможата сияел от тържеството на победата: кършел рамене с ръце на кръста, сучел мустаци, въртял се наляво-надясно и потропвал с тънките си токове.

Главният хански глашатай излязъл на края на площадката и вдигнал ръка, призовавайки всички към внимание.

Зурните млъкнали, барабаните стихнали, тълпата около площадката замряла.

— Всемилостивият хан и слънцеравният повелител на Коканд и другите благоденствени земи — с гръмлив глас започнал глашатаят, — владетелят, който затъмни със славата си всички останали земни владетели, любимият избраник на аллаха и наместник на Мохамед на земята…

Ханът направил знак на дворцовия управител, той се доближил до глашатая, взел свитъка от ръцете му и с нокът задраскал три четвърти от написаното, което оставил да си го чете сам за допълнителната заплата; глашатаят, неочаквано лишен от обичайното засилване, взел, да мънка и да фъфли: след това с усилие прехвърлил поглед към последните, завършващите редове:

— …с това повелителят благоволи: първа награда от четиридесет хиляди танга за несравнимата красота и бързина на конете се присъжда…

— Защита и справедливост! — дочул се изведнъж вик из тълпата! — Моля великият хан да пресече обидите!

Ханът вдигнал вежди. Придворните тревожно зашумели. В такъв час, на този празник! Нечувана дързост!

Тълпата се разстъпила, пропуснала търговеца към подиума, без чалма, бос, но със сърмен халат и лъсната гилдейска плочка на гърдите. Като си дращел лицето с нокти и скубел кичури от брадата си, той се строполил на колене, хвърлил на главата си шепа прах и завикал:

— Защита и справедливост!

Черните мустаци на велможата сякаш се отлепили от лицето му и увиснали — така пребледнял.

— Вдигнете го! — гневно рекъл ханът. — Вдигнете тая гнида, която се осмелява да помрачи с воплите си днешното тържество. Вдигнете го и го доведете при мен!

Заптиите грабнали търговеца под мишниците, повлекли го към площадката. Те така стремително го изнесли по стълбата, че късите му крака, разлюлени във въздуха, нито веднъж не опрели стъпалата.

Вълнението сред придворните се усилило: познали търговеца. Везирът по търговията се навел към хана и нещо му пошушнал.

— Богат търговец ли? — учудено попитал ханът. — От най-личните? А защо е на тоя хал? Я да го доведат по-близо и той сам да каже!

Заптиите повлекли търговеца; той висял като торба в ръцете им, искал да говори — и не можел, дебелите му устни беззвучно мърдали в брадата му.

Ханът чакал, придворните чакали. Велможата затаил дъх, погледът му, впит в търговеца, бил ужасен…

А междувременно вестта за победата на текинските коне вече летяла по стъгди, по чайхани и кервансараи и стигнала до Моста на отсечените глави.

„Сега вече търговецът непременно ще дойде — мислел си Настрадин Ходжа. — Отнеха му първата награда на надбягванията, едва ли ще иска към тая загуба да добави и загубата на прескъпите коне.“

Но Настрадин Ходжа пак сбъркал: търговецът не дошъл. Вместо него дошли, като водели и свободен кон, конни заптии, хванали Настрадин Ходжа и без да му кажат дума, го откарали нанякъде това станало за една минута, той едва сварил да напъха в торбата си гледаческото имущество — книгата, кратунката и останалото.

Управителската ниша се опразнила. — На моста дълго мълчали в недоумение. След това между гадателите започнали спорове и разправии. Къде ли го откараха? В затвора? На дръвника? Или може би пак ще се върне, но в някакъв нов облик?

Повечето обаче считали, че сега вече му е дошъл краят. Тримата подмазвачи, които побързали да се отрекат от стареца и да му изменят, горчиво съжалявали за своята привързаност, особено за злобните подигравки над черепа.

Пръв към нишата на стареца се доближил Хаким — същият, който дълго време живял в къщата му като негов син.

— Не ти ли е влажно тук, о, мой многомъдри покровителю? — попитал той с лъжлива синовна загриженост в гласа. — Искаш ли да ти дам новата си рогозка, подплатена е с памук?