Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Всичко това — там, долу, на управителя. Свърши ли, везире?

— Гърнето на нищожните ми мисли показва дъното си.

— Това е добре, взе да свечерява. Твоите думи ме убедиха, везирю, одобрявам замисъла ти.

— Милостивият поглед на повелителя разпалва светилника на радостта в моите гърди! Сега ще напиша фермана за освобождаването на вражалеца, а утре сутринта глашатаите ще възвестят из целия град волята на хана.

— Така да бъде!

Привечер Настрадин Ходжа с нов халат, с нови ботуши и с тежка кесия в пазвата (дарове от велможата) напуснал своя плен.

От дворцовата крепост той излязъл на площада, вече подвластен на вечерните сенки.

Първият, когото той видял зад вратата, бил дебелият сарафин — със сърмен халат, с медната плочка на гилдията на гърдите, с юздата в ръце, той отдавна чакал с надежда да влезе в двореца и да положи в краката на повелителя жалбата си.

Когато се появил Настрадин Ходжа, лъсналото му от лой и пот чело светнало радостно.

— Пуснаха ли те, вражалецо? О, велико щастие — значи моите коне ще се върнат при мене! Пък аз бях вече приготвил жалба, платих на писаря дванайсет танга, Ето я — прочети я, ако искаш.

— Аз чета само на китайски.

Тук има няколко думи, твърде ласкави за тебе; моля да почакат малко с отделянето на главата от раменете ти, докато Намериш конете — видиш ли как се грижа за тебе!

— Как да не виждам! Приеми за това моята благодарност, търговецо.

— Тогава ще продължим гледането: може би ще успееш да намериш конете ми, преди да е паднала нощта.

— Че за къде да бързаме? И аз, както и ти, съм враг на припряността. Като сме решили да не бързаме с отделянето на главата от раменете ми, защо да не почакаме и с намирането на конете ти?

Как така да почакаме с намирането на конете? Ти забрави ли, че надбягването е след три дена?

— Опитай да поприказваш е хана; може и той да обича да чака и ще отложи надбягванията с някоя и друга седмица.

И без да се бави повече пред вратата, Настрадин Ходжа тръгнал към пазара: там вече биели, гърмели барабаните, изпращайки слънцето в залеза.

— Щом е така, пази се, вражалецо! — засъскал търговецът с изкривено лице. — Знам аз; подкупили са те — и знам кой! Но и аз имам хора в двореца, тая врата ще се отвори пред мене и горко ти тогава, вражалецо, на тебе и на тоя, който те е подкупил!

Настрадин Ходжа бил вече далеко и не чул тия закани.

По целия му път на площада лежали коси, начупени, назъбени сенки — като гърбове на приказни чудовища, притаили се да го хванат; но той като омагьосан принц, закрилян от висши сили, свободно и смело минавал между тях, вдигнал лице към пламтящото слънце. То се спускало в леха от вълнисти тънки облаци и ги заливало с ясен плам, обещавало за утре на земята хладен планински вятър — спасение от изгарящия зной.

А през нощта, легнал в чайханата, той тихо беседвал през пода с едноокия.

— Най-много се радвам, че не се излъгах, в доверието си към тебе — говорел той с ръце, свити като фуния, та гласът му да не се чува настрани. — Сега ми кажи: защо конете ги нямаше в пещерата? Къде се дянаха?

— Не можех да ги оставя в пещерата, наоколо гъмжеше от шпиони и почнаха вече да шарят из каменоломната. На зазоряване, в мъглата, успях да изведа конете и да ги закарам на друго място — в една запустяла къща извън града…

Разговорът свършил късно, на разсъмване.

Като получил подробни наставления за по-нататък, едноокият изчезнал.

Настрадин Ходжа се обърнал по гръб, прозинал се и след една минута вдигнал платната на съня.

Когато сутринта се появил на Моста на отсечените глави, там вече знаели, че той е назначен за главен вражалец.

Как се променило всичко! Вместо обикновените задявки и насмешки, той срещнал раболепни погледи, ласкателни думи, угоднически смях.

Кокалестият старец, собственикът на черепа, се преместил в друга ниша, тясна и тъмна, и глухо ръмжал оттам като старо беззъбо псе от колибата си.

А тримата му любимци, най-близките и доверените, които до вчера раболепно му служели, вече успели да се отрекат от него и да се отметнат. С метлички и мокри парцали те разчиствали около главната ниша, приготвяли мястото на новия управител. Поклонили се на Настрадин Ходжа най-ниско от всички; единият издърпал черджето от ръцете му и го постлал в нишата, другият очистил с чалмата си праха от ботушите му, третият, духнал към китайската книга и лекичко почегъртал с нокът, сякаш да махне някоя прашинка.

А скоро на моста благоволил да дойде и самият велможа и встъпил в тайна беседа с Настрадин Ходжа. Той жадувал за успокоителни уверения и ги получил изцяло.