Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Заведи тоя човек горе и гледай да не бъде притеснен за нищо — заповядал велможата на дебелия. Това дело е по-специално и аз лично ще доложа на великия хан.

Дебелакът извел Настрадин Ходжа в едно от горните помещения на кулата, където имало и черга на пода, и дюшек с възглавници, и дори наргиле. Дали му чиния пилаф, който Настрадин Ходжа изял пред внимателния, неотстъпен поглед на дебелака.

Вратата се хлопнала и се възцарила тишина затворническа, глуха, но за Настрадин Ходжа тя сега вече не била страшна.

Той се изтегнал на дюшека. Безкрайна умора се разляла по цялото му тяло като след тежка работа. Затворил очи. Но мислите му не искали да се успокоят, да полегнат в неспокойната му глава — хукнали подир велможата към ханските покои. „Какво ли ще решат? Впрочем това не е моя работа, нека великолепният Камилбег сам се грижи за себе си…“ Сякаш далечни звънчета от камили тънко запели в ушите му — зазвънял със сребърни криле сънят, който се спускал над главата му. Мислите му станали по-бавни. „Конете?… Къде се дянаха и къде ли е сега едноокият?…“ Понечила да литне и последната му мисъл, вече съвсем сънена — за жената на търговеца: „О, благоуханна розо на хоросанските градини, колко спасителни се оказаха за мен твоите любовни лудории!…“ Но тя неусетно се стопила нейде из пространството, тази последна мисъл: Настрадин Ходжа заспал.

Той спал дълбоко, със спокойния сън на победител; тук ще бъде уместно да повторим, че в неотдавнашната за него битка той бил спасен от първия удар, само благодарение на силата на своето доверие — златния щит на благородните. Как да не си спомним по този повод най-чистия, в мислите Фарис ибн Хатаб от Херат, който е казал: „Малко не им стига на хората на земята да достигнат благоденствието — доверие един към друг, но тази наука, е недостъпна за низките духом, чийто закон е користта.“

— Според мен все пак трябва да му отрежем главата. Роднинството с такъв опасен бунтовник крие голяма опасност.

— Аз изясних със сигурност, о, велики владетелю, че никакво родство в същност няма; вражалецът е от съвсем друг род, от друго село.

— Това още нищо не доказва. Ами ако все пак е роднина? Може и да не е пряк, а някой далечен?

— Той никога не се е срещал с Ярмат. Шпионите просто са се припознали, той е хванат по погрешка.

— Щом вече е хванат и е в затвора, защо за всеки случай да не му отрежем главата? Не виждам никакви разумни причини да се въздържаме. Метежът не е някакви си пешаварски магии, с него шега не бива, стига ми и един Ярмат: делата му са записани о бръчки на; моето лице!

— О, велики владетелю, разбира се, низките грижи за запазването на главата на някакъв си презрян вражалец са ми чужди и дори отвратителни — аз говоря за друго: за укрепване на трона.

— Тогава продължавай!

— Именно подтикнат от висши съображения, аз доведох днес слабосилните камили на моите размисли в двореца, за да коленичат пред кервансарая на царственото могъщество и да ги напоя от извора на държавната мъдрост…

— Почакай, везирю, отсега нататък предварително записвай на книга всички такива думи и ги чети на дворцовия управител — там, долу. И нека ги слуша внимателно — увеличих му платата за това.

— Пред дворцовия управител да казвам думи, които са предназначени за царските уши…

— Вие сте дванайсет везира и всеки ми приказва по два часа, — кога ще спя?

— Слушам и се подчинявам. Последната година ние отсякохме десетки глави, благодарение на което тронът се укрепи…

— Ето, виждаш ли: винаги е полезно!

— Няма ли днес да е още по-полезно, ако покажем пример на държавническо милосърдие? Ако пуснем вражалеца и глашатаите разгласят това пред всички жители на града — няма ли да е справедливо да предположим, че сърцата им ще се изпълнят с възторг и те радостно ще възкликнат: „О, колко сме щастливи, в какво благоденствие живеем под могъщата десница на нашия повелител, който ни топли като пролетно слънце…“

— В книгата, везирю, в книгата — и там, долу… Давай нататък!

— По такъв начин тронът ще получи допълнителна опора — в сърцата!

— Комай си прав. И все пак, ако тоя вражалец му е роднина, той е опасен…

— Тази опасност лесно се пресича, повелителю! Отначало ще го пуснем и ще разгласим чрез глашатаи. Изпълнение на Милосърдието. А след това, след две–три седмици, някоя вечер ще го хванем отново и веднага ще му отрежем главата в моите подземия, откъдето не може да излезе нито звук. Изпълнение на Предпазливостта. Първото дело ще се извърши явно, второто — тайно. Милосърдието и Предпазливостта се допълват, образуват заедно Величието и ще засияят като два несравними елмаза на короната на нашия слънцеподобен…