Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Той още дълго въртял и сукал, като просто губел скъпоценното време, а дебелакът можел да се върне всеки миг; не било лесно Настрадин Ходжа да поведе разговора в нужната посока.

— От днес ти си главният вражалец! — рекъл велможата. — Старецът вземаше една десета от доходите на подчинените си, ти можеш да вземаш двойно повече. Няма какво да ги жалиш тия мошеници — седят и дебелеят, а само ти можа да ме предупредиш за опасността! Вземай им по една пета и само да гъкнат — ти ми кажи, аз ще ги укротя. Сега, вражалецо, ние с тебе трябва да разберем кога точно търговецът има намерение да се жалва. Може би още утре?

— Не, няма да е толкова скоро. Той няма още достатъчно улики. Той изчаква, докато сиятелният княз забрави предпазливостта…

— Сега има да почака! Как ли е надушил? Кой ли от моите врагове му е подшушнал? Можеш ли да разбереш това, а?

— Ако погледна в книгата си, която е в торбата.

— Вземи я.

Настрадин Ходжа измъкнал от торбата знаменитата книга, разгърнал я и тихичко се усмихнал на китайските знаци като на стари добри приятели; те дори сякаш му станали малко по-разбираеми.

— Е? — попитал велможата нетърпеливо. — Казва ли нещо или мълчи?

За да направи гласа си глух и задгробен, както подобава за толкова важно гледане, Настрадин Ходжа сбърчил вежди и изпъчил корем.

— Виждам! — проточено, с извивки подхванал той. — Виждам слънцето да слиза отвъд чертата на деня, виждам пазара. Виждам дюкяна и дебелия сарафин Рахимбай вътре. Чувам барабан и страшните викове на стражата. Ето, появява се един блестящ и могъщ; познавам гордия поглед, благородните мустаци. Той слиза до презрения търговец, сяда при него. Те пият чай, беседват. Те говорят за надбягването, за арабски и текински коне. Но какво е това? Сякаш самата владетелка на нощните небеса се е спуснала на земята! С какви думи достойно да възхваля пленителната хубавица, която се появява в дюкяна на търговеца? Тя влиза, плавно полюлява бедра, тя вълнува чувствата, заслепява и хвърля в отчаяние! Лицето й е скрито под фереджето, но зарята на нежната й руменина и коралът на устните й се долавят през коприната… Виждам, презреният търговец отваря кемера с парите, изважда някакви скъпоценности… След това, след това… Ето, ето къде е коварството, ето къде е капанът!

Настрадин Ходжа хвърлил поглед към велможата. Той бил приведен напред и устните му беззвучно мърдали, без да могат да изрекат нищо — думите му залепнали за езика.

— О, презрян търговецо! — Настрадин Ходжа сякаш от силно негодувание се отдръпнал от книгата. — О, долни търгашино!… Той заповядва на жена си да сложи накитите, той открива пред сиятелния княз нейното лице. Виждам, виждам: могъщото слънце и прекрасната луна се любуват един на друг. В сърцата им кипи взаимна страст. Те горят, устремени един към друг, те забравят предпазливостта, огнените погледи и кръвта по лицата им ги издават! Сладостната тайна се разкрива, покровът се смъква!… Точно това е искал презреният търговец, мръсният съгледвач, долният ревнивец, безжалостният разрушител на чуждата любов. Той улавя техните погледи, вслушва се в учестеното им дишане, брои ударите на сърцата. Той се убеждава в своите подозрения, в змийското му сърце съска смрадлива ревност! Той е замислил отмъщение, но крие коварните си замисли под каската на престорено доброжелателство…

— Ето какво билоо! — разтегливо казал велможата. — Да си призная, не очаквах толкова пъргавина от тоя плувнал в лой пор. Кълна се в аллах, вражалецо, ти сякаш си бил четвъртият в дюкяна и всичко си видял със собствените си-очи! От днес главната ти работа ще бъде да следиш търговеца! Да го следиш неотстъпно и бдително! И да ми докладваш за всичките му намерения!

— Нито една негова мисъл няма да ми се изплъзне. Щом изляза от затвора.

— Ти ще излезеш днес привечер. По-рано не може — първо трябва да доложа на хана.

— Ами ако ханът не се съгласи?

— Бъди рахат. За тая работа аз съм насреща.

— Още една дума, о, сияйни княже: ще имам харчлък.

— На излизане ще получиш две хиляди танга. Това е за начало.

— Щом е тъй, всички желания на могъщия княз ще бъдат изпълнени.

Горе тропнала врата, по стълбата се чули стъпки. Върнали се дебелакът и писарят, които така и не намерили нужните книжа. И двамата били неизказано учудени, като видели, че вражалецът, комуто се полагало да лежи, проснат на масата за мъчение, с разкървавен и разранен гръб, седи цял и невредим пред велможата и дори се усмихва — тънко, само с очи.