Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Това било неотразим удар!

Дъхът на велможата секнал.

Свитъкът в ръцете му затреперал и взел сам да се свива отдолу.

Три светкавични погледа — към вражалеца, към дебелака и към писаря.

Първо — да се махнат излишните!

С бързо движение той мушнал един от документите в широкия ръкав на халата си, след това, скрит зад началническото недоволство, се обърнал към дебелака:

— А къде е писмото на наманганския градоначалник?

Дебелакът се спуснал да преравя книжата; писмото, разбира се, го нямало.

— Все нещо ще объркаш или ще забравиш — гнусливо рекъл велможата. — Върви да го намериш!

Дебелакът излязъл.

Като почакал някое време, велможата сякаш се стреснал и възкликнал с досада:

— Брей, забравих! Писаре, тичай след него, кажи му да намери и доноса на моллата от Шахимарданската джамия.

Излязъл и писарят.

Те останали в кулата на четири очи. Глухонемите джелати не влизали в сметката.

— Какви ги дрънкаш, вражалецо! — началнически се обърнал велможата към Настрадин Ходжа. — Сигурно от главата ти още не се е изпарил вчерашният хашиш? Някаква пленителна хубавица, някаква ревност, някакви замисли срещу някакъв носител на властта!

Той се преструвал на недочул, недоразбрал.

— Говорех за търговеца Рахимбай, за Арзи-биби, неговата прекрасна съпруга, и за един трети, чието име блестящият княз знае сам.

Настъпило дълго мълчание.

Победата била пълна; Настрадин Ходжа почувствувал как собствените му очи пламнали с горещ блясък.

Велможата бил повален, смачкан, съкрушен и смазан. С треперещи устни той засмукал наргилето. Угасналото наргиле му отвърнало само с дрезгаво бълбукане на водата — нито една струйка дим. Настрадин Ходжа се хвърлил, към огнището за изтезание, грабнал един въглен, пъхнал го в наргилето и започнал да го духа с непресторено усърдие, като бързал да върне велможата към смислени чувства, та да може да си свърши работата преди връщането на дебелия.

Усърдието му било възнаградено: велможата всмукнал и почнал бавно да изплува от глъбините на своето умопомрачение.

Сега му оставал само един изход: сговор с вражалеца.

Обаче той не се предал веднага — опитал да се засмее.

— Къде си чул тия клюки, вражалецо? Сигурно обичаш да бъбриш е бабичките на моста.

— Имам си една бабичка, с която често си приказвам…

— Я кажи как се казва, как изглежда, къде й е къщата? И аз да си поприказвам с нея…

— Моята стара гадателна книга — ето кой ми разказва всичко, а потвърждението прочетох в очите на търговеца.

— Ти искаш да ме убедиш, че с твоята книга можеш да проникнеш във всяка тайна? Бабини, деветини!

— Както е угодно на сияйния княз, аз мога и да мълча. Но какво ще стане, ако тоя слух утре стигне до ушите на великия хан? Защото търговецът има намерение да търси защита на своето съпружеско ложе в двореца.

Удар след удар — един от друг по-страшен!

Наистина това било черен Ден за велможата: страшният призрак на дворцовия лекар се появил отпреде му и той изтръпнал, сякаш от първото рязване на острия нож.

Ами ако търговецът вече е съчинил своята жалба? Ако я е занесъл вече в двореца?

Бавенето било равносилно на смърт.

Увъртанията, хитростите трябвало да се изоставят и да се започне откровен, прям разговор.

— Виж какво, вражалецо, сега аз съм напълно убеден, че твоето гледане е вярно — рекъл велможата, като изобразил на лицето си простодушно дружелюбие. — Ти можеш да ми бъдеш полезен — чуваш ли? Аз ще те пусна от затвора, ще ти дам награда, ще те направя главен гадател на мястото на оня изкуфял старец с черепа.

На Настрадин Ходжа и през ум не му минавало да измества собственика на черепа от неговата ниша, но се наложило да благодари на велможата, да се кланя и да му обещава безгранична преданост.

— Така, така! — рекъл велможата. — Именно преданост! Ние с тебе ще се разберем, вражалецо. Ти, разбира се, сигурно вече си се сетил, че моята заповед да те хванат и да те хвърлят в зандана е само една хитрост за пред очи. Аз още вчера веднага разбрах, че в своята работа ти си наистина голям майстор, не си като другите; такива хора ми трябват — затова те повиках днес в кулата. Видиш ли, работата е там, че аз не вярвам на своя помощник, тоя дебелия; предполагам, че скоро ще трябва да опита върху себе си свредела за ушите, тръбичката за пълнене на червата и топузите за разпъване. За да го объркам, аз му заповядах да те хване на моста, като имах съвсем друга, тайна цел, да поприказвам с теб насаме, без чужди уши, точно както сега, защото в близко бъдеще, когато изпратя този зловонен дебелак на дръвника, ти ще можеш да заемеш неговото място — при условие, разбира се, че проявиш необходимото старание и нужната преданост…