Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Добре ли провери търговеца, вражалецо? Слезе ли до дъното на мръсните Му мисли?

— Да, слязох, сияйни велможо; за сега няма нищо опасно.

— Следи го, вражалецо, постоянно го следи!

Пред очите на всички той протегнал ръка за целувка — невиждана дотогава милост на моста.

— Сега ми кажи — миналия път забравих да те питам — къде се дянаха все пак конете от каменоломната?

— Къде се дянаха ли? Много просто — аз ги пренесох.

— Как така ги пренесе? Ти беше на моста, а конете в каменоломната.

Настрадин Ходжа небрежно повдигнал рамо, все едно че ставало дума за нещо естествено.

— Много просто — пренесох ги по въздуха.

— По въздуха ли? Значи ти можеш и по въздуха?

— Колко му е, това е нищо работа. В последния момент, когато конниците препуснаха за каменоломната, аз научих от моята книга, че крадци са извадили омагьосаните клинци от подковите и махнали копринените конци. Затуй реших да не връщам конете веднага, а първо да доложа на сиятелния княз и да попитам какво ще ми каже да правя по-нататък.

— Похвално и разумно, вражалецо!

— Наложи се да ги пренеса.

— Много интересно! Значи по въздуха, а?… Отведнъж, за един миг? Кажи ми, а не можеш ли по въздуха да пренесеш търговеца? Някъде по-далечко, в Багдад или в Техеран, а най-добре в гяурските земи, та франките да го заробят.

— Това не мога да изпълня: на мен са ми подвластни само животните. Може би след време, когато вникна по-дълбоко…

— Язък! Защото и в двореца ги имаме много, които отдавна… таквоз…

И в неговото въображение пряко волята му се занизала върволица от пренасяни по въздуха: най-отпред хвърчал търговецът, проснат по гръб, с разчорлена брада, с опулени очи, който се мъчел да изрита хваналия се за него Ядгорбег; по-нататък, нахванати един за друг, летели великият везир, главният ковчежник, върховният съдия, пазачът на ханския печат и мнозина други придворни, а цялата тая невероятна върволица, за изумление и ужас на велможата, завършвала със самия властелин на ханството — той летял седнал, наведен малко напред, сякаш вихърът го бил подхванал от трона точно когато приемал поредния донос; халатът му, надут от вятъра, се издигал като мехур нагоре и разкривал хилава долна половина, облечена с шалвари със зелени и червени гайтани… Всичко това се мярнало, отлетяло и изчезнало; главата на велможата се замаяла, леко му се повдигало, ушите му пищели от това толкова съблазнително и толкова опасно видение. Той дълго кашлял и сумтял, без да проумява по какъв начин в него, в съкровените дълбини на душата му са могли да се промъкнат през охранителните застави на разума крамолните чувства, които се проявили толкова неочаквано в завършващото звено на пренасяните? И стигнал до извода, че крамолата, като някакъв тънък мирис, може да се предава по нетелесен път и без помощта на думите; тук мислите му се обърнали към вражалеца: „Разбира се, той със своите магьосничества ми внуши такова неблагоприятно видение! И изобщо той е опасен: прекалено много знае, пренася по въздуха… Щом стане ненужен — веднага ще извърша, над него действието на Предпазливостта!“

След като велможата си заминал, на моста дълго време било тихо, после гледачите един след друг се точили към Настрадин Ходжа с дарове. Кой турял на килимчето пред него петдесет танга, кой седемдесет, а някои и повече, според дохода. Така още през първия ден Настрадин Ходжа опознал главните особености на своето ново средноначалническо положение; утешителни уверения към по-горните, вземане на подаръци от по-долните.

Старецът, собственик на черепа, дошъл последен и мълчаливо оставил на черджето сто и петдесет танга — най-много от всички. Жално било да го гледа човек — той изведнъж се смъкнал, уязвен от крушението в самото сърце. Преструвал се на горд и пренебрежителен, но всички виждали и разбирали мъката, която тъмнеела като дълбок вир в старите му очи. Главното си съкровище — вълшебния череп — той изтрил с пясък още от сутринта, намазал го с олио и го оставил на най-видното място; в този череп била сетната му надежда, последната му подкрепа.

Настрадин Ходжа се поддал на жалостта, отместил парите към стареца:

— Вземи си ги… Няма нужда.

Старецът засъскал, в очите му блеснал зъл зелен пламък:

— Малко ли ти е? Всичко ми взе и пак ти е малко? Да не искаш да ти дам и черепа?

— Не, не го ща — рекъл тихо Настрадин Ходжа. — Вземи си парите, дръж си спокойно черепа, от теб не ми трябва нищо. Ето сега ще ти погледам.