Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Другите двама, уплашени той да не ги изпревари в подмазването, също се приближили към нишата.

— О, мъдри наставнико! — с меден, лепкав глас започнал първият. — Една твърде богата вдовица идва вчера при мене да иска съвет. Делото й е трудно, заплетено и аз не мога да се оправя. Позволи ми, когато дойде днес, да я пратя при тебе, та ти да разрешиш нейните съмнения и, разбира се, да вземеш за себе си цялата печалба. Твоята дълбока мъдрост…

— И несравнимите ти познания! — подел вторият.

— И високите ти помисли! — забързал първият.

— И този пророчески череп! — възкликнал вторият.

А третият — Хаким — в това време се гърчел и скимтял отзад, като търсел място също да вмъкне някоя дума.

— И неизразимата ти доброта! — заврещял той. — Каква благосклонна усмивка, озаряваше вчера лицето ти, о, многотайнопостижими старче, когато слушаше незлобивите ми шеги, разбирайки, че те са подсказани само от добродушие и весел нрав…

Старецът не вдигнал очи, на изсъхналите му устни проблясвала скръбна усмивка. Ето кога той се доближил до стародавната истина: „Мъдростта не е достояние на възвисените, а само на смирените!…“ Но страшните думи, който произнесъл той, показвали, че неговата мъдрост е обърната с лице към тъмнината. Той рекъл:

— За всеки от вас на времето аз съм правил добро и днес съм наказан за това. Такъв е законът на нашия скръбен свят: всяко добро дело влече след себе си възмездие, за онзи, който го е направил.

Едва ли той самият, а и онези, които го слушали, са разбрали докрай целия губителен смисъл на тези думи, след които — ако бяха истина — животът би трябвало да спре; но благостен е Животът! — това не било истина, а само оправдание за изгубилите вяра и поддалите се на отчаянието като онзи старец.

Заптиите извлекли Настрадин Ходжа на площадката по-бързо, Отколкото търговеца, и го повалили на килима пред хана.

От обикновените хора наблизо вече нямало никого — по края на полето стражата със сопи и камшици разпръсквала последните любопитни сеирджии.

От пръв поглед Настрадин Ходжа разбрал, че между велможата и търговеца току-що е завършила гореща схватка, И двамата били зачервени, потни, с горящи очи, ръцете им треперели. Червен от яд бил и самият властелин.

— Никога досега — говорел той с глух от задуха глас, — никога досега никой не се е осмелявал да оскърбява господаря с такива непристойни кавги! Отгоре на всичко пред народа, пред очите на хиляди хора! Толкова ли не можахте да намерите за долната си свада друго време и друго място? — Той захъркал, едва си поел дъх. — Нима господарят ви никога няма да може спокойно да се отдаде на удоволствие или на зрелище, да се освободи поне за един час от вашите мръсни жалби, крамоли и интриги?

Тук погледът му спрял на Настрадин Ходжа.

— Тоя пък кой е?

— Вражалецът — подсказал му везирът по търговията. — Оня вражалец, заради когото…

— Откъде се е взел? Защо е тука?

Везирът пребледнял:

— Разпоредих да го доведат, предполагах, че великият хан ще пожелае самолично да попита… да чуе… да разбере… да лицезре… аз мислех…

Той оплел думите и безпомощно огледал придворните.

Никой не му се притекъл на помощ. Всички мълчали.

— Той предполагал! — възкликнал ханът страшна разгневен. — Той мислел!… Така можещ да предположиш нещо също толкова глупаво и да домъкнеш от пазара пред трона ми всички метачи, боклукчии, чистачи за приятелски разговор и разсъждения с мене! Щом си разпоредил да доведат тук този мошеник-гледач, сам разговаряй с него, а мен моля да ме избавиш от подобна чест. Или да намери тези проклети коне веднага, пред мен, незабавно, или да си признае, че лъже, и да изтърпи полагаемото наказание — без отлагане, ето тука, пред площадката!

Ханът млъкнал, облегнал се на възглавницата, като показвал с целия си вид крайно недоволство.

Настрадин Ходжа успял през това време да хвърли едно око към търговеца и да му намигне; оня ядосано изсумтял, отскубнал още един кичур от брадата си, но не посмял да се обади.

— Вражалецо! — рекъл търговският везир. — Ти чу волята на нашия властелин. Сега отговаряй на всичките ми въпроси направо, ясно, без усукване.

Настрадин Ходжа точно така и отговарял — направо, ясно, без усукване. Да, той се наема да намери конете. Сега, веднага, в присъствието на хана. Той се осмелил да подсети за наградата от десет хиляди танга, която му обещал търговецът.

— Имало ли е такъв пазарлък? — обърнал се везирът към сарафина.