Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Старецът се задъхал от ярост:

— Ти да ми гледаш? На мен, дето четиридесет години седя на тоя мост! На мен, собственика на черепа! Ти, дето вчера омаскари всички ни с лъжливото си гледане?

— Все пак ме изслушай — Настрадин Ходжа разгърнал книгата. — Успокой се, твоята мъка е кратковременна и преходна. Няма да се смени тая месечина и твоята почит и всичките ти доходи, които са свързани с нея, ще се върнат при тебе. А похитителят на твоето благоденствие ще изчезне, ще се стопи като пролетна утринна мъгла и само споменът за него за дълго ще остане тук, на моста… Когато научат неговото име… Но стига толкова; китайското четмо се премрежва и слива в очите ми и по-нататък нищо не мога да разбера.

Като поглеждал страхливо към Настрадин Ходжа, старецът се отдръпнал, без да знае какво да мисли — подиграва ли му се този новият, или наистина е полудял от споходилото го щастие. Сврял се в дъното на тъмната си ниша и застинал, мрачно настръхнал.

Но там го сполетяла нова беда — подигравките на вчерашните му раболепни прислужници.

— Ей, ти! — подвиквали те и се глумели. — Защо не събираш пая си, едната десета?

— Сигурно отлага за утре!

— Чака сиятелният княз да му определи половината от нашите доходи!

— Не бе, просто му е омръзнало да е главен гледач и той сам, напълно доброволно се е отказал от длъжността си!

Тъй като това били хора нищожни и гнусни, те предполагали, че и другите са такива и изобщо не се съмнявали, че подвикванията им са приятни за Настрадин Ходжа, Те чули гледането по китайската книга и в пълно съответствие с низката природа на духа си, разбрали това гледане като злобна подигравка над победения.

— Я си прибери черепа, стига си ни го навирал в очите! — надпреварвали се те един през друг да се докарват пред новия началник. — Пробутваш го за човешки, но който го погледне, веднага разбира, че това е маймунски череп!

— Как да не е маймунски!

— И чурук на всичкото отгоре!

Старецът можел да изтърпи всичко друго, но не и да, унижават черепа.

— Дано космите ти тръгнат да растат навътре, през костите на твоя череп, в мозъка ти, Хакиме! Ти, гадна змийо, която аз отгледах! — глухо ръмжал той от нишата. — Не помниш ли как те прибрах още като дете на тоя мост, гладно, мръсно, дрипаво, и те имах ката син, храних те и те обличах, научих те да врачуваш — как ми се отплащащ днес?… Ами ти, Адиле, дано се обърнеш обратно, с червата навънка, та скорпион да ужили голия ти джигер, спомни си, не те ли спасих по-лани от камшиците и от зандана, като платих от собствената си кесия седемстотин четиридесет и четири танга!

От тези клетви Настрадин Ходжа с учудване разбрал, че кокалестият старец, толкова мръсен на вид и занимаващ се с толкова непотребна работа като врачуването, което неминуемо е съпроводено с шпионство — че и той има в душата си, под наноса от мръсотия; светли; извори на добри чувства. Но не се застъпил за него, защото изхождал от мисълта, че той скоро ще заеме предишната си длъжност, а тогава тежко възмездие очаква неблагодарниците.

Наближавало пладне, слънцето приличало, зноят; над покривите се разтопил и потекъл със стъклен звън. Над каменните плочи на моста трептяла суха, напечена мараня като над грънчарска пещ, не лъхвал вятър, листата на дърветата повехнали, птиците се изпокрили на сянка и млъкнали.

В далечината се чули барабани, тръби, гласовете на глашатаи; скоро те се появили на моста и обявили новия ферман за великата милост на хана. Гледачите са споглеждали страхливо и с недоумение: твърде много; шум вдигнал веднага около себе си този техен нов управител! Така мислел и Настрадин Ходжа: твърде много шум — зад светлия лик на Милосърдието той вътрешно, предусещал близката Предпазливост.

Той очаквал, че през тези дни, последните преди надбягванията, търговецът постоянно ще виси на моста и ще пита за конете си. Но не станало така. Търговецът не дошъл нито веднъж. Обидата в душата му взела връх над суетата — сега той не желаел нито първата награда на надбягванията, нито ханските похвали, той жадувал само да отмъсти. Да разобличи коварния велможа, да го повали в прахта, да го смачка, да го унищожи! И то се знае, заедно с него да направи на пух и прах този лъжец вражалеца!

Трябва ли да казваме, че победата на състезанията се паднала на текинските коне на велможата. Те били ослепителни, великолепни, когато с развети от вятъра опашки летели като стрели на петстотин аршина пред всички други.