Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Последният мълчаливо измъкнал кесията изпод халата, подал я на везира.

— Виждаш ли, гледачо! — везирът разтърсил кесията, чуло се тънко пеене на алтъни. — Но за да я получиш, трябва първо да намериш конете и второ, да опровергаеш обвинението към тебе в подкуп. Ако се наемеш да намериш конете днес, тогава обясни: защо не можа да ги намериш вчера, завчера или преди два дена? Защо не ги намери преди състезанията, а се наемаш да ги намериш след тях?

— Неблагоприятното разположение на звездите Сад-ад-Забих — подкарал Настрадин Ходжа старата си песен, още от бухарските времена.

— И няма ли тук скрито — прекъснал го търговският везир, — няма ли скрито злоумишлено намерение да се причини ущърб на великия хан, като бъде лишен от възможността да види арабските коне, които според думите на техния стопанин са достойни да радват царския взор? Ако наистина е имало такава умисъл, кажи кой ти я внуши?

Догадката за злата умисъл везирът насочвал срещу велможата — своя стар съперник.

— Признай си, вражалецо! — извикал той, разпален от надеждата. — Признай си чистосърдечно: кой ти внуши тази умисъл срещу нашия слънцеподобен хан, кой е този гнусен, коварен злодей, който скрива змийското си жило под маската на предаността? Кажи, признай си — и ще бъдеш помилван! И наградата ти ще бъде по-голяма — аз сам, подтикван от усърдие да разоблича всички тайни врагове на повелителя, аз сам ще прибавя към твоята кесия две и дори три хиляди танга от мен, стига да кажеш.

Изгарян от желание да съкруши велможата, той би добавил и пет, и десет хиляди танга.

Но пред него стоял не някакъв млад и зелен хлапак, още, кьосе, а зрял мъж, пълен със сили и кален в дворцовите битки.

Велможата направил крачка напред, към трона. Очите му блестели, мустаците му страшно се наежили и се насочили напред като бивните на боен слон.

— Великият хан вижда и чува какво става тук! Да се изтръгва признание с пари не е ли на свой ред най-тежкото рушветчийство?

— И като разпитвам вражалеца, аз изпълнявам ханската заповед — озъбил му се везирът. — И никой не може да ме обвини нито в рушветчийство, нито в кражба на коне, както някои други.

— Всемилостиви аллах! — извикал велможата, като подскокнал на високите си токове и вдигнал ръце към небето. — О, сили небесни! Защо, за какво съм принуден да слушам такива оскърбления? И от кого? От хора, които макар и облечени с високо доверие, го употребяват недостойно и користно, за да събират незаконно в своя полза данъци, като миналата година например, когато се довършваше голямата чаршия…

— Какъв данък? — избухнал везирът, но очите му заиграли насам-натам и станали мътно-прашно-матови, защото той най-добре от всички знаел за какъв данък става дума. — Може би високопочтеният началник на градската стража има пред вид парите, отпуснати миналата година за ремонт на стражевите кули, където и до ден днешен не е сменен нито един камък, макар парите да са похарчени докрай…

— Стражевите кули! — пискливо се намесил началникът на градското благоустрояване. Щом се сещаме за кулите, трябва по-напред да си спомним дали е очистен и облицован големият яз на площад „Свети Хазрет“! Къде е чистено, къде е облицовано? А оттогава минаха вече четири години, хазната четири пъти отпуска пари!

Отвърнал му върховният мираб, отговорникът на всички канали и бентове в държавата, като споменал за градските чаршии, които така си останали ненастлани с калдъръм; тези думи мигновено възпламенили главния надзирател на чаршиите — жилав длъгнест старец о кръгли бухалски очи на изкълваното си лице; като пръскал слюнки и фъфлел, той почнал да крещи за някакви си кервани, обрани на път за Коканд, за три чувала злато, изпратени на бухарския емир, но не стигнали до Бухара; тогава се разнесъл острият глас на върховния пазвантин на пътищата, който обяснил, че златото изчезнало, защото дръзки разбойници обрали кервана; неговата надута реч била прекъсната от гръмливия смях на велможата, който от своите шпиони добре знаел кои са разбойниците; вметнал дума търговският везир, пак се намесил върховният мираб, след него — надзирателят на чаршиите, ковчежникът и всички останали.

След минута на площадката бушувал пожар от взаимни нападки и обвинения.

За търговеца, за вражалеца, за изгубените коне никой не се сещал.

Зачервени, с пламтящи облещени очи и конвулсивно свити юмруци, плувнали в пот в тежките си халати, везири и върховни началници яростно се нахвърляли един върху друг, крещели и стенели, едва не се вчепкали за брадите.