Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Защита и справедливост!

Всички се размърдали. Ханът се намръщил:

— Какво иска още тая лепка, търговецът? Нали получи конете си, нека си върви с тях.

— Ами моята награда? — побързал да подсети Настрадин Ходжа.

— Колкото до вражалеца — добавил ханът, без да го погледне, — той трябва да си получи обещаното възнаграждение.

Търговският везир вдигнал високо кесията на сарафина с десетте хиляди танга, подържал я някое време над главата си и я размахал, за да чуят и видят всички, след това я хвърлил в краката на Настрадин Ходжа:

— Вземи, вражалецо! Великият хан е справедлив!

Но сарафинът се стрелнал като сокол отстрани, вкопчил се с две ръце в кесията:

— Ами рушветът, о, велики владетелю! — завикал той и с изкривено лице се мъчел да измъкне кесията от ръцете на Настрадин Ходжа. — Гнусният рушвет, заради който несравнимите ми коне закъсняха за надбягванията! Ето ги двамата рушветчии — единият давал, другият вземал! — Без да изпуска кесията, той на два пъти повдигнал брадата си и посочил с нея велможата и Настрадин Ходжа. — Защита и справедливост! Нека вражалецът обясни защо не намери конете ми вчера, щом днес ги намери толкова лесно, колко са му платили за това и кой? Дай, мошенико, дай си ми парите!

Той дръпнал кесията с такава неистова сила, че не можал да се задържи на крака и се търколил по гръб; Настрадин Ходжа, волю-неволю, за да не изтърве кесията, паднал върху сарафина.

Подиумът изпращял.

Придворните развълнувано забръмчали.

Пред очите на хана ставало вече нещо съвсем неприлично — сбиване!

Заптиите ги разтървали.

Кесията останала у Настрадин Ходжа.

Сарафинът хъркал и се хващал за сърцето. Ето кога дошъл часът на велможата — час на отмъщение, победа, тържество и поваляне на врага! Преизпълнен с решимост, той пристъпил напред и смело застанал пред хана:

— Нека ми бъде позволено и аз да си кажа думата! Този сарафин ме обвинява в рушветчийство, но нека преди това да обясни по какъв начин откраднатите коне се озоваха в конюшнята на собствения му чифлик?

Какво можел да отговори неподготвеният сарафин? Мълчал.

С гръмовит глас велможата извикал:

— Не чувам отговор! Ето къде е скрито истинското коварство! Отначало се усъмнил в победата на своите арабски коне, чиято бързина далеч не отговаря на външната им красота, и за да избегне срама, скрил конете в чифлика си и крещи из целия град, че са ги откраднали — как може да се нарече това! Да вдигне на крак цялата градска стража, да смути спокойствието, да се появи в неприличен вид, бос и без чалма на това празнично тържество и с отегчителните си лъжливи вопли да изгони радостта от сърцето на великия хан, и всичко, всичко това — с една едничка цел; да очерни в очите на повелителя най-верния, най-предания му слуга!

Гласът на велможата трепнал, той обърсал очите си с ръкава на халата, после ги насочил нагоре и продължил:

— Нима това не е злодеяние? И ако някой трябва да моли великия хан за защита и справедливост, това съм аз, невинно наклеветеният и опозореният, а не той, този сарафин, чиято злоба и коварство нямат граница! Кой може да гарантира, че утре няма да се изтърси в двореца с нова жалба, че няма да ме обвини в обир на дюкяна му или още по-лошо — в прелюбодеяние с жена му?

Това бил великолепен, тънко замислен, далеко насочен ход! Велможата почакал една минута, за да има ханът време да запечата в паметта си тези предпазни думи, и завършил?

— Питат: кой е откраднал конете? Кой е дръзкият крадец, когото така безуспешно и толкова дълго дирихме? Сега е ясно защо не можахме да го намерим, сега няма нужда да ходим да го търсим далеко, понеже той е тук, пред нас! Ето го!

И с величествено вдигната глава, наклонил цялото си тяло назад, велможата протегнал десница и посочил с пръст бледия сгърчен сарафин.

— Аз — крадец?… Да открадна собствените си коне?… — пелтечел той.

Жалкото му немощно бръщолевене било смазано от гласа на велможата — така се губи за нашия слух ромоленето на ручея близо до могъщ водопад.

— Ето го! — гърмял велможата. — Нека сега опровергае думите ми!

Както винаги в такива случаи, мнозина сметнали смущението на сарафина за неопровержима улика, а гръмовития глас на велможата — за безспорно доказателство на неговата правота.

Намерили се обаче и такива — от враговете на велможата, начело с търговския везир, — които взели в тая разпра страната на лихваря. Те зашумели:

— Кой ще вземе да краде от себе си?