Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Някаква жена, вдовица, според мен луда. Разправя, че дядо Турахон подарил на децата й три хиляди танга, отделно дребни неща, та дошла да му възнесе благодарствена молитва. Сънувала е сигур…

— Не кощунствувай, старче! Аз току-що идвам от града и мога тържествено да се закълна, че в нейните приказки няма нито дума лъжа. Научи се най-после да вярваш в чудеса — който ежедневно ги виждаш и дори сам ги правиш!

— Щом е така, вярвам! — измърморил старецът, но смутен от погледа на Настрадин Ходжа. — Може пък Турахон наистина да се разхожда нощем, когато аз спя? Може да е надзъртал и в моята колиба?

— Той е надзърнал по-дълбоко — в твоето сърце, и е оставил там завинаги благодатна следа.

Старецът се замислил и дълго мълчал, вгледан със замъглени очи някъде над гробницата, в меко изстиващата синевина над кубето, където копринено шумолели с криле и сновели насам-натам трудолюбиви гургулици, изпълнени е грижи за своите малки.

— Вдовицата от благодарност даде на Турахон обет: да вземе в къщата си четвърти син, някое сираче.

— Още едно чудо! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Сега виждаш с очите си как едно добро, направено в света, поражда друго, второто поражда трето и така нататък — без край. Голяма е силата на добрите дела и само на доброто е съдено да победи на земята!

— Точно така! — прошепнал старецът разчувствуван. — След нашата среща аз много мислих над твоите думи и признах безспорната им правота, Но не бързай да ме кориш за предишните ми заблуди — разбери, те са били родени от велика болка. Аллах ми е дал жалостиво сърце: като гледам чуждите страдания, аз самият страдам повече от всички. Й нийде не мога да се скрия от сълзите на нещастните и стоновете на обидените. На времето можах да се скрия за няколко години от безпощадното зло в живота в едно далечно село, където бях пазач на едно планинско езеро, чиито води поливаха околните нивя. Благословени години! Старото ми измъчено сърце може да си отдъхне. Но скоро злото ме стигна там: то се яви в образа на новия владетел на езерото, Агабег. Това чудовище, събрало в себе си свирепостта на дракона и безсърдечието на паяка, сякаш не бе родено от утробата на жена, а бе възникнало от мерзките глъбини на злото, като плесен, която излиза от дървесната влага…

— Чакай, старче, чакай! — сърцето на Настрадин Ходжа подскочило до гърлото и спряло дъха му. — Агабег ли рече? Владетел на планинско езеро? Оня същия, дето обложил жителите на селото с нечувани данъци за водата?

В тая минута той бил също като ловджия, който дълго време е търсил из клисурите пъстрия безшумен барс и когато вече се е отчаял да го намери, изведнъж на мокрия пясък до пенливия поток вижда следа — съвсем прясна диря, още не успяла да се заличи.

— Той, същият — съкрушено въздъхнал старецът. — Чул ли си вече за него?…

— Ами да знаеш от кого и как е получил, това езеро?

— Разправят, че го спечелил на зарове, Настрадин Ходжа намерил Агабег!

Ако продължим и нашето сравнение, ще кажем: ловецът видял барса. Той за миг мярнал безшумно плъзналата се в треволяка жълта сянка; и в преливащите на вятъра отблясъци на листата, в танца на слънчевите петна можал да види и други петна, които веднага изчезнали.

Настрадин Ходжа хванал стареца за ръка и го турил да седне до димящия огън.

— Седни, отче. Сядай и разказвай. Много неща трябва да науча от тебе, твърде много. Къде, в кои планини е това езеро? Как изглежда Агабег? На колко години е? Не се учудвай на моето вълнение, повярвай ми, зад него не се крие нищо любопитно. Откъде се взе тоя Агабег? Къде е живял и какво е правил преди това?

— Въпросите ти летят като пчели около кошер, мога ли да проследя всичките? — промълвил старецът. — Поспри коня на своето нетърпение, задавай въпросите по един, та да мога да отговарям, без да бързам, подробно и обмислено, както подобава на хората на моята възраст.

Едно време имало поверие, че когато зад гърба на някой човек се говорят лоши неща, го засърбява носа и той непрекъснато киха, колкото и далеко да се води разговорът. Агабег сигурно ще е кихнал най-малко петдесет пъти едно след друго, ако ще да е затворил плътно всички прозорци и врати на къщата си, уплашен от студения планински въздух.

Но презреният Агабег бъркал: вятърът, който бил опасен за него, вятърът на възмездието и разплатата не духал откъм планинските върхове. Духал откъм долината!

— Днес е щастлив ден! — радвал се Настрадин Ходжа, като свършил с въпросите. — Всички получиха подаръци от дядо Турахон: вдовицата, моят едноок Спътник и аз. Само ти остана без подарък, старче. Но така няма да я бъде — дръж!