Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Защо ти е притрябвал? — попитал крадецът. — Да не би да го пущаш в гащите на Агабег?

Без да отговори, Настрадин Ходжа се пресегнал към близкия храст, взел някаква стара, изоставена от стопанина паяжина и омотал с нея стършела, за да укроти крилата му; бръмченето утихнало — тогава той внимателно турил, своя пленник върху мрежата на отвратителния паяк.

Паяжината увиснала и затреперила от яростните опити на стършела да се освободи. Сигналната нишка затреперила. Паякът изскочил изпод листа. Такъв лов сигурно още не му бил падал! Като планински ловец, който се прехвърля с въже над пропаст, той бързо и ловко се преметнал с корема нагоре но сигналната нишка от лопуша върху паяжината и чевръсто притичал до пленника. Как се радвал само, как ликувал, докато омотавал стършела с лепкавите нишки, как се щурал насам-натам и се суетял! Най-после вързал здраво жертвата си — сега можел да похапне: разчекнал хищната си челюст, предварително потръпвайки с твърдия си издут корем, той припълзял до стършела. „Ама че пеперуда ми падна, по-тлъста от първата!…“ Паякът възседнал жертвата и аха да впие челюстите си в нея, но стършелът внезапно се изхитрил, извил се, ударил! От заостреното му туловище със свистене изскочила черна мълния. Поразяваща, неотзратима! Тя излетяла и пронизала паяка — отдолу, та чак до кръста на гърба — и плиснала в корема му всичката си отрова.

Зашеметен от удара, паякът увиснал на паяжината, след това щипките му започнали безсилно — една след друга — да се разтварят и той тупнал на земята. Ритнал веднъж-дваж с кривите си мъхести крака, потреперал и угаснал завинаги.

Паяжината осиротяла. А стършелът, избавил се от своите окови, разперил крила и с тържествено тръбно бръмчене се стрелнал в слънчевия простор, като оставил след себе си доблестна следа — разкъсаната паяжина и изстиващия труп на врага.

— Сега разбрах! — рекъл едноокият, като гледал след отлетелия храбрец.

Започнали да обсъждат как ще действуват. Решили да влязат в селото поотделно: ако се срещнат след това в чайханата или някъде другаде, все едно че не се познават. За друго сега не говорили: всяко нещо с времето си.

Настрадин Ходжа стегнал подпръгата на самара, яхнал магарето и като го чукнал както обикновено лекичко между ушите, поел към зеленеещите в ниското градини.

Едноокият крадец останал при извора.

Жителите на село Чорак добре помнели ония честити времена, когато езерото — единственият извор на живот за тяхната мера — не било още на Агабег, а на някой си знатен наманганец, несметно богат и толкова безгрижен, че нито веднъж не дошъл и планината, да си огледа имота. За себе си тоя богаташ избрал на земята пътя на разкоша, насладите и забавленията (тогава той бил още далеч от възвишената мъдрост на Мълчащите и Постигащите); езерото управлявал един пришелец, целият побелял; той през цялото време лежал в чайханата и се вайкал в разговори за несъвършенството на световната управия. За поливането вземал нищожен данък, а на най-бедните пускал вода на вересия и им казвал: „Гледай да не забравиш“ — но сам не тормозел паметта си е такива дреболии, не водел сметка и наесен, когато прибирали реколтата, се задоволявал с това, което му донесат — разчитал напълно на съвестта на своите платци. На стопанина в Наманган изпращал триста танга в годината, кога повече, кога по-малко, а имало години и хич да не прати, защото една част от парите отивали за негови разноски, а друга част харчел за разни сираци, вдовици, сиромаси, които все се навъртали около него. Справедливо ще е да кажем, че всички подаяния той правел от името на своя чорбаджия и за благодарствените молитви винаги казвал неговото, а не своето име. Наманганският богаташ, като получел от Чорак писмото с мизерните триста танга и дългия списък на облагодетелствуваните, молещи се за него, се смеел и разправял на своите приятели: „Моят пристойник сигурно ме смята за някакъв нечуван грешник — иначе защо ще хаби толкова труд за спасянето на душата ми!“

Така си течал животът в Чорак, далеч от всякакви бури и тревоги, сякаш вървял по равен път, без хендеци и друсане; годините се нижели една подир друга като леки облаци над снежен хребет, вдигали се сватби, раждали се деца, старите се преселвали на гробищата, а техните почетни места в чайханата заемали други, със също такива дълги бради, побелели кой знае откога, без да забележат и самите им стопани. В тихия еднообразен живот винаги е така: всеки отделен ден е безкрайно дълъг, но месеците и годините летят с непостижима бързина, сякаш изчезват: докато се огледаш — и годината се търколила, докато се наканиш да отсечеш някоя стара изсъхнала топола, която толкова време ти е вадила очите — и се изнизали три години, гледаш, тополата си паднала от вятъра, че и оградата съборила, та ти отворила работа да я оправяш. Пък и тя не става надве-натри — месеци минават. А през това време среброто в брадата и по сколуфите става все повече и повече, пазачът на гробищата става все по-вежлив, като те срещне, и вече неведнъж издалеч ти подмята, че има на гробищата едно местенце, става дори като за областен управител и че на това местенце трябва навреме да се посади някое дръвце, та да има време да се хване и да пусне по-яки корени.