Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

В гласа му имало толкова сърдечна болка, че Мамед Али не можал да спре сълзите си. Но другите старци се докачили, разсърдили се.

— Чувате ли! — възкликнал ковачът Умар, сух, висок, с жълто лице и рунтави вежди. — Чувате ли как ни маскари! Храни куче да те лае!

Саид бил кръгъл сирак, доведен син на чоракския чайханджия Сафар — това му напомнил ковачът.

— Ашколсун, сине, ашколсун — подхванал налбантинът Ярмат. — Много хубаво ни се отблагодаряваш!

— Ето я значи твоята благодарност за всички добрини, които си видял от нас, дето те взехме кръгъл сирак и те отгледахме в нашето село! — додал тепавичарят. Алим.

За да бъдем справедливи, ще отбележим, че Саид бил взет от чайханджията Сафар, той го хранил и го гледал, а всички други нямали никаква заслуга и не били дали за горкото сираче пукната пара; но като поотраснал, всички побързали да му се пишат спасители и на това основание очаквали благодарност, Той търпял, мълчал и вътре в душата си проклинал своето унизително мълчание.

Какво можел да отвърне на старците сега, с какви доводи да разколебае тяхното решение, когато ставало дума за големи загуби във всяко домакинство, за продаване на коне, на овце и крави, ако Зулфия не влезе в къщата на Агабег.

Саид махнал с ръка и без да погледне никого, мълчаливо излязъл през малката задна врата на чайханата.

Тук бил сам; каменистият път твърдо проблясвал на слънцето, в краката на момъка като парцалена детска топка се търкаляла собствената му къса обедна сянка; нямо мълчали слепите огради и дувари; Саид въздъхнал на пресекулки, стиснал зъби и се засмял с особен, странен смях — тих, но така смразяващ, че който и да го чуел, щял да пребледнее и да произнесе молитва.

В това време Настрадин Ходжа тъкмо минавал с магарето си през чоракските градини и влизал в селото. Той не влязъл по големия път, а по някакъв страничен сокак — така го насочила една тясна пътечка през градините, по която той свърнал, за да се скрие от големия пек. Мигар можел да помисли, че неволно избира единствения път, по който трябвало да влезе в Чорак, за да възпре навреме един страшен замисъл, както й да направи една неочаквана среща, важна за всичко следващо по-нататък.

Като минавал покрай един порутен дувар, той зърнал през събореното малка запустяла градинка. Вътре, до стар дънер, видял коленичил левент момък, гол до кръста, който се молел на глас. А отзад, пъхнат в цепнатината на дънера, с острото нагоре стърчал дълъг овчарски нож. Слънчевите лъчи се отразявали в широкото острие и се пръскали на ослепителни искри.

— О, всемогъщи и всемилостиви аллах, дай ми, на мене, нищожния, опрощение за тази самоволна смърт! — изреждал момъкът. — Нека бъда прах върху твоята плащеница в рая. На земята ли да остана? Твърде голяма е моята мъка и необятно — моето страдание. О, мой небесни отче, не ме наказвай много строго; никога не съм бил гален и глезен, а сега ми отнемат единствената и последната радост.

Като съобразил каква е работата, Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл, минал тихичко зад гърба на момъка, извадил от цепката заклещения нож, хвърлил го на тревата, седнал на дънера и зачакал.

Момъкът довършил молитвата, изправил се, стиснал очи, поел си дълбоко въздух, сякаш щял да се гмурка във вода, обърнал се, замахнал с ръце и се хвърлил върху дънера.

Бил пресметнал правилно: разгеле, че бил Настрадин Ходжа, инак смъртоносното острие щяло да го промуши точно в сърцето.

Но улучил с главата си Настрадин Ходжа право в корема — и замрял, сметнал, че е издъхнал; ръцете му увиснали, пръстите му опрели земята. Минала една минута, втора…

— Дълго ли смяташ да лежиш така? — заинтересувал се Настрадин Ходжа.

Човешката реч изумила момъка: той се бил приготвил от днес да чува само ангелски гласове. Сепнал се, погледнал: изумил се още повече, като видял над себе си лице, което хич не приличало на ангелско — мургаво, прашно, с черна брада и весели ясни очи.

— Къде съм и кой си ти? — със слаб глас попитал момъкът.

— Къде ли? На оня свят, разбира се, накъдето беше тръгнал. Пък аз съм баш джелатинът, комуто предават всички таквиз като тебе безумни младоци, за да ги оправям.

Момъкът разбрал всичко: вместо благодарност, Настрадин Ходжа чул горчиви упреци:

— Защо, защо ме спаси от смъртта! За мен няма място на земята, няма нито една дори най-малка трошица щастие — само теглила, само страдания, само загуби!

— Че откъде знаеш какво ти е приготвила за в бъдеще земята? — спрял го Настрадин Ходжа. — Аз гоня четирийсет и петата година и пак нищо не знам. А на твоята възраст да нападаш живота — това е чисто кощунство! Какво има, кажи какво се е случило, може пък аз да ти помогна?