Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Не се тревожи, стопанино: загубя ли, давам ти ботушите си.

— Няма нужда — намесил се Агабег: дощяло му се да покаже великодушие. — Аз ще ти платя, Сафар.

Взел от подноса една монета от десет танга и я подал на чайханджията. А Настрадин Ходжа изведнъж се задъхал, даже пребледнял. Нещо го парнало отвътре. Може би изблик на гняв?

Не, съвсем друго: на дъската той видял усмивката на съдбата. Оценила сякаш неговата жертва, съдбата царствено му връщала неговите двеста танга с голям кяр отгоре на това.

На дъската той видял победа за белите — своята победа! Отначало не повярвал на очите си, пресметнал още веднъж ходовете. Нямало никакво съмнение. Победа!

— Много бързаш, почтени — обърнал се той към Агабег. — Недостойно е за един мюсюлманин да бъде щедър за чужда сметка.

С нищо друго не можел да засегне Агабег по-силно.

— За чужда сметка ли? — почервенял той и захъркал. — Добре, аз ще те науча да бъдеш почтителен, келеш такъв! Сафар, остави парите на таблата. Остави парите и вземи в залог ботушите — нека си върви от нашето село бос! Ти си на ход, чуваш ли, дрипав какаванино! Мислех да ти дам двайсет танга за печалбата, ама сега, след твоята нечувана дързост, да имаш да вземаш!

— Не съм те молил.

— Карай! Първо събуй ботушите и ги дай на чайханджията.

Настрадин Ходжа изул ботушите, дал ги на Сафар. След това смело преместил царицата си през цялата дъска в срещуположния ъгъл:

— Шах на черния цар!

— Аллах всемилостиви! — престорил се на уплашен и глумливо извикал Агабег. — Помислих, че сърцето ми ще се пръсне от страх. Бреей, какъв удар! Ами ти май си кьорав: тук бие моят топ! Е, къде ти е дамичката?

При тия думи той бутнал с топа си бялата царица.

— Какви ще ги мътиш сега? — обърнал се той към Настрадин Ходжа. — Дързък дрипльо, без пари и без ботуши! Като загуби царицата, ти отложи загубата само с един ход!

Отговорът бил една къса, дума:

— Мат! — рекъл Настрадин Ходжа и преместил коня си от черно на бяло поле.

Агабег тъпо гледал дъската, без да разбира какво е станало. И колкото повече му се изяснявала истината, толкова месестото му лице ставало по-мораво и по-мораво.

— Играта свърши! — рекъл Настрадин Ходжа. — Къде ми е печалбата?

Сафар с трепереща ръка побутнал таблата към него; с неподвижен поглед, пълен с тъга и малко страх, той гледал как Настрадин Ходжа пресилва парите в своята кесия, обува ботушите, свалени само преди една минута. Старецът си глътнал езика от страх, макар че в тая работа бил само свидетел — но душата му била толкова боязлива, че той винаги и от всичко се страхувал, винаги чакал беда от всеки нов човек, от всяко събитие наоколо. „Какво ще стане, какво ще стане?“ — тъжно се питал той и предвиждал големи бури: мислел си, че сега целият гняв на Агабег ще се обърне срещу него, ще почерни живота и ще разсипе благополучието му. А пък цялото му благополучие, над което треперел, била тая паянтова чайхана, струпана набързо от камъш и кал, за която и най-щедрият купувач нямало да даде повече от двеста танга; нищо друго нямал Сафар — ни къща, ни градина, ни нива, а треперел, сякаш криел в мазето кюлчета злато. Тоя сиромах имал едно друго безценно съкровище — свободата, но не умеел да я ползува; сам се държал на синджир, сам вързал крилете на своята душа! От бедността той взел телесната част, тоест лишенията, а от богатството — духовната, тоест вечния страх; и в единия, и в другия случай избрал за себе си най-лошото.

Агабег мълчал, вперил облещени очи в дъската; сивата боя на лицето му вече биела на черно.

— Чайханджийо, нямате ли в селото доктор? — попитал Настрадин Ходжа. — Изглежда, трябва да му се пусне малко кръв, да не получи удар?

Не станало нужда да викат доктор, опасността се разминала; е напъване, с хъркане Агабег си поел дъх, зачервеният му врат започнал да изстива и зловещата тъмносива синина се смъкнала от лицето му.

— Как не го видях! Пътнико, ти сигурно си ми спуснал пред очите омагьосваща пелена!

— Ще играем ли още?

— Да ме глътне най-злият шейтан, ако втори път седна да играя с тебе. Тръгвай си по-скоро, стигат ти тия седемстотин и петдесет танга, които ми измъкна!

Но Настрадин Ходжа нямал никакво намерение да напуска селото така бързо.

— Пак ме гонят, отвсякъде прокуден! — тъжно се усмихнал той и навел глава. — Да си тръгвам… по-вярна е другата дума: да бягам. Какви несгоди ме преследват, какъв късмет съм имал…

Стрелата на неговата жалба попаднала в целта.