Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Точно така — имам.

— Благословена дума!

— И не е далече — съвсем близо.

Настрадин Ходжа направил почтително-учудена гримаса:

— Достойният ми събеседник предпочита да говори със загадки, но моят нищожен ум е безсилен, да ги проумее.

— Отговори ми първо на няколко въпроса и сетне ще ти открия смисъла на моите думи — рекъл Агабег: той си мислел, че наистина говори със загадки! — Я ми кажи, не ти ли се е случвало и друг път да минаваш през нашето село?

— Не, не ми се е случвало.

— Нямаш ли тука някаква рода?

— Нямам, цялата ми рода остана в Херат.

— Ами приятели? Може би имаш в нашето село някой приятел или някой, с когото по-рано си имал достлук?

— Нямам такъв човек: всичките ми приятели са също в Херат.

— Може би роднините ти в Херат имат тук приятели, или обратно, твоите хератски приятели да имат тук роднини?

— Кълна се в брадата на баща си, че нито аз, нито моите роднини и приятели, нито роднините на моите приятели, нито приятелите на моите роднини, нито дори роднините на приятелите на моите роднини и приятелите на роднините на моите приятели никога не са идвали в това село, никога не са чували за него и никого не познават тук.

— Остана последният въпрос: не се ли поддава сърцето ти на пристъпите на глупаво милосърдие към другите хора?

„Спомнил си е за стареца, дето пази гробницата на Турахон“ — сетил се Настрадин Ходжа и отвърнал:

— Цялата жалост на сърцето си харча само за себе си; за другите не остава нищо.

— Умна приказка! А сега се приготви да чуеш нещо чудно, което ще те накара да затрепериш от радост: видя ли тукашното езеро и знаеш ли кой му е стопанинът?

— Езерото видях, но чие е — не знам!

— Аз съм му стопанинът. Ти търсиш под залог място, където да се препитаваш: какво ще кажеш, ако станеш пазач на езерото?

Най-после те прозвучали — единствените думи, които Настрадин Ходжа искал да чуе! „Пазач на езерото“ — ударило като гръм в ушите на Сафар. „Пазач на езерото“ — повторила гургулицата под стрехата. „Пазач на езерото“ — отвърнал пъдпъдъкът от кафеза. „Пазач на езерото“ — засъскал, зашумял казанът, обвит в пара. „Пазач на езерото“ — подхванал вятърът, „Пазач на езерото“ — зашушукали дърветата…

След десет минути всички жители на селото, мало и голямо, научили новината. „Пазач на езерото“ — чувало се отвсякъде — по нивите, из малките спретнати дворчета; говорели мъжете, одумвали жените, чуруликали дечурлигата……

Когато Настрадин Ходжа и Агабег тръгнали към езерото, всички срещнати им правели дълбоки раболепни теманета и със страхливо любопитство оглеждали новия пазач, а той, суров, надменен и надут, дори не забелязвал техните поклони.

След като те си тръгнали, старият Сафар не стоял дълго сам в чайханата, отвсякъде дотърчали чоракци и веднага затрупали стареца с много въпроси: какво са си приказвали Агабег и новият пазач, как са се пазарили, каква ще му бъде надницата? Миндерите в чайханата трещели, чайниците, закачени над огнището, се люлеели и дрънчали, от тавана се сипел прахоляк.

— Ще ми съборите чайханата бе! — развикал се Сафар. — Които са повече, да слязат от миндера! Да слязат, инак няма да разправям.

Които били повече, слезли, отстъпили място на десетина най-почтени старци. Сафар почнал да разправя. Няма смисъл да повтаряме неговия разказ за събития, които вече знаем.

Завършил зловещо:

— Досега с един се чудехме къде да се дяваме, а какво ли ни чака сега, когато станаха двамина?

Отговорът бил мълчание и тежки въздишки. Пред всички събрани изплувал неясният, но страшен призрак на близка и неминуема беда.

А Сафар, отпуснал побелялата си глава, многострадално и гръмко се наслаждавал на страха си и пророкувал:

— Големи работи има да стават — много големи! Не е на добро всичко това… Ох, не е на добро!

Й като приглушено ехо някой му отвърнал: — Не е на добро!…

Агабег завел Настрадин Ходжа при отливника; там имало голям дървен улей със савак, който преграждал водата.

— Гледай! — рекъл Агабег и му показал почернелия от времето, обрасъл в мъх савак, плътно стегнат между две брястови греди с надлъжни жлебове, по които савакът да се вдига и спуска. — Ще вардиш това и за никого никога няма да го вдигаш без мое знание.

Над улея имало повдигащ вител с ръждив синджир; под него, прекаран през дебели халки, висял огромен меден катинар, над него през цепката цъцрела тънка светла струйка и по мъхестите дъски се ронели бързи капки. „Савакът на сълзите“ — си казал Настрадин Ходжа, замислен над тежката орисия на чоракци: