Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Без да отвръща на поздравите, пазачът на езерото отишъл право при хлебаря, оня се засуетил около стоката, взел да я стъкмява, да вади отгоре по-белите и по-препечените питки. Пазачът купил — но купил не една, не две–три, купил цялата кошница!

Направил същото и при продавача на кайсии, купил цялата кошница и си тръгнал с покупките. В чайханата естествено почнали приказките. Защо купува толкова много наведнъж? Питките ще се втвърдят, кайсиите ще се развалят… Може пък да е много мързелив и сега дълго време няма да излезе от колибата?

Но същото се повторило и на другия ден; след пладне пазачът на езерото дошъл с две празни кошници: напълнил ги — едната с питки, другата с кайсии — и си тръгнал, без да забелязва, както и вчера, теманетата, които му правели.

Чайханата забръмчала, развълнувала се. Къде ли е дянал вчерашните покупки? Да ги е изял? Че те били за петима! Загадка!… В бедния откъм събития плах живот на чоракци тая загадка се разраствала до размерите на зловеща тайна.

Отгоре на това и един овчар долял масло в огъня на препирните. Идвал от егрека в селото да купи ечемичено брашно и пътем надзърнал в колибата на могилата. С очите си видял нещо, което му взело акъла: новият пазач на езерото хранел магарето си с бели симиди и с кайсии, като вадел костилките на кайсиите и чистел червивото. Докато купувал брашното, овчарят, разбира се, разправил това на бакалина; оня веднага ударил ключа на дюкяна и подскачайки от нетърпение, дотърчал в чайханата с изгарящия езика и венците му парлив орех на новината в уста.

Храни магарето! С бели симиди и кайсии! Чайханджията Сафар прежълтял. Глупавият тепавичар Рахматула се търколил на гръб и се запревивал от смях. Мелничарят и мандраджията не повярвали.

Намерил се от младите един по-куражлия, решил да иде да види. Имал късмет: присламчил се незабелязано до колибата и тъкмо навреме — магарето вечеряло. Вечеряло с бели питки и кайсии — точно както казвал овчарят, а новият пазач му се кланял и като му подавал на длан разрязана кайсия без костилка, го наричал „сиятелство“, „светлост“ и „царственороден“.

Смелчагата се върнал в Чайханата. Поутихналата докато го нямало чайхана бръмнала отново. Значи е истина! Но какво се крие зад това? Грънчарят Ширмат мълчаливо почукал с пръст по челото си. Такова предположение изглеждало най-вероятно — но как тогава Агабег, тарикат на тарикатите, да не усети новия си пазач? Ами шаха оня ден?… Лудите не играят така! Или са влезли в таен сговор с Агабег, а всичко друго е хитрост за прах в очите? Но какъв сговор, кому кроят кюляфа и за какво? Сигур за да турят ръка на всички ниви, на всички градини — това трябва да е, какво друго!

— И на моята чайхана! — мрачно добавил Сафар. — Трябваше да склоня по-лани, като ми даваха за нея сто петдесет и пет танга!

Настрадин Ходжовата сметка излязла вярна: чайханджията Сафар по време на шаха разказал за магарешките гощавки в колибата на могилата.

За да види с очите си купуването на питките и кайсиите, Агабег останал в чайханата повече от обикновеното.

И видял! Настрадин Ходжа нарочно купил пред очите му не две, а четири кошници — наложило се да вземе за помощник хлебаря, за да ги отнесе. При това Настрадин Ходжа се престорил, че не вижда Агабег в чайханата, но си мислел: „Още днес ще довтаса в колибата.“

Надвечер той напръскал с вода пръстения под, нарязал нов камъш и направил постеля на магарето, след това разрязал кайсиите и ги наредил красиво на писан глинен поднос, който купил от Сафар за осем танга.

По едно време през открехнатата врата видял Агабег да приближава към колибата.

Небето пламенеело, слънцето се потапяло, в море от огън; осветеният в гръб Агабег се очертавал на залезното небе едър и тежък, като издялан от камък. Но за всеки камък си има и чук! Настрадин Ходжа придърпал по-близо кошницата с питките и подноса с кайсиите, застанал с лице към магарето и гърбом към вратата. Залязващото слънце багрело стената пред него с топла кехлибарена светлина; магарето надушило питките и вирнало уши — пухът по краищата им се окъпал в сияние, което се прецеждало през тънките косми.

— Трай! — рекъл Настрадин Ходжа и отблъснал муцуната от кошницата.

Светлината от залеза върху стената угаснала, скрита от сянка: на вратата застанал Агабег.

— О, блестящи и царственородни! — без ни най-малко да се запъне, продължил Настрадин Ходжа и подал една питка на магарето. — Никъде в тоя джендем не можах да намеря по-добри. Пък и какво да искаш от тукашните хлебари, щом дори не са минавали покрай царски фурни! Но пък кайсиите са хубави, няма нито една червива; вярвам, че заслужават вашето сиятелно одобрение.