Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Само две–три секунди й трябвали, за да премине от объркване към действие.

Миг — и всички следи от любовния безпорядък върху леглото били заличени.

— Почакай, не тропай толкова силно: главата ми се пръска — със слаб, стенещ глас подвикнала тя през прозореца на сарафина, който беснеел зад портата. А на велможата — други думи, шепнешком: — Не тичайте, не шляпайте с пети — чува се. Ох, че обуйте си шалварите де, неприлично е — разберете! Какво вземате — това ми е фереджето… Ето ти, ето — обувайте! Ох, не от тоя край — обърнете ги! — Пак през прозореца, на мъжа си: — Сега, сега; къде ли се дянаха тия чехли, не мога да ги намеря. — Шепнешком, на велможата: Скрийте се в сандъка! Бързо! След половин час ще го отпратя! — През прозореца, на мъжа си: — Ида, ида! Аллах велики, една минута спокойствие няма в тая къща!…

С побелели от страх очи, без да вижда нищо и без да съобразява, велможата взел да се пъха в сандъка.

— Има нещо меко.

— Перушина. Влизайте!

Той потънал в топлата задушна дълбочина. Капакът се затворил над него.

Арзи-биби излязла от стаята.

Велможата запъшкал, взел да се върти в сандъка. Той седял свит на кравай, подпрял главата си с колене, като младенец в утробата на майка си. Нещо меко му пречело да си изпъне краката — сигурно събралата се в ъгъла перушина.

Той опрял гръб в стената на сандъка, а с краката натиснал по-силно в мекото. Изведнъж сандъчената тъмнина оживяла.

— По-леко, почтени! — чул се наблизо недоволен шепот. — По-яваш, ще ми спукате корема!

С какви думи да предадем ужаса на велможата? Той се люшнал, подскочил, глухо храснал глава в капака на сандъка.

— А?… Кво?… Кой е?… А?… — треперел той и обезумяло опипвал с разперени пръсти тъмнината пред себе си.

— По-леко — повторно се обадил същият тайнствен глас. — Къде си навирате пръста право в ухото ми!

Нещо невидимо хванало велможата за ръцете и здраво му стиснало китките.

— А?… Кво?… — подвиквал велможата, тракал зъби, треперел и се мъчел да се отскубне. — Кой е?… А?… Кой е?…

— Ни дума! Ни гък! Идат! Не се бойте, сияйни Камилбег, аз няма да ви сторя нищо лошо.

Помътеният разум на велможата не възприемал нищо.

Последвал силен удар с невидим юмрук по челото.

— Млък, иначе, кълна се в аллаха, ще заиграе ножът!

Велможата се притаил, спрял да шава и дори да диша.

В стаята влезли сарафинът и Арзи-биби:

— Колко хубаво, че днес се върна рано.

— Нямаше го Вахид. Бил по някаква бърза работа.

Сарафинът седнал на сандъка и затиснал капака с дебелия си задник.

Сега до велможата и до крадеца не идвала ни струйка въздух.

— Много ми е лошо — простенала Арзи-биби. — Да беше извикал доктор Сайдула. Къщата му не е далече, на две минути път.

— А къде са слугите?

— Пуснах ги. Омръзнаха ми с тяхното дърдорене. Исках малко да поспя. Сама, на тихо…

— А аз взех, че се изтърсих — благодушно се за смял сарафинът. — Дълбоко беше заспала — едвам те събудих. Ще ида да повикам доктора.

Той станал и се запътил към вратата, но не щеш ли, в същата минута злочестият велможа, който не бил свикнал да седи в сандъци, се размърдал.

Крадецът с всички сили ядосано стиснал ръцете му.

Късно: търговецът чул.

— Какво шумоли?

— Мишки — небрежно отвърнала Арзи-биби.

Наистина със самообладанието си тя била родена за дворци, за заговори и тайни борби, а не за тясната къща на сарафина.

— Аа, ти чу ли новината? — продължил сарафинът от вратата. — Помниш ли Нигматула, търговеца на кожи? Оня бе, дебелия, рижия, дето продава до главната джамия на пазара. Та той вчера заварил при жена си… кого мислиш? Главния мираб от управлението на градските канали и бентове!

— Чужд мъж! — с ужас възкликнала Арзи-биби.

— Работата май ще стигне чак до самия хан. Не му завиждам на мираба.

— Хак му е за блудството!

— А неверницата ще опита камшиците. Петстотин камшика — ни повече, ни по-малко.

— И това й е малко! Такива жени трябва на огън да ги горят или в казан да ги варят!

— Е, Арзи-биби, чак пък толкоз! На нея й стигат и сто камшика! Нигматула вече съжалява, че е вдигнал такава патардия. Жали жена си и гледа да я отърве, ама късно.

— Да съжалява такава твар!

— А според мене — за всеки случай сарафинът снишил глас, — според мене властите изобщо не трябва да се намесват в семейните работи…

Крадецът в сандъка усетил в ръцете си, които стискали китките на велможата, мигновена тръпка — отблясък на вътрешен порив да сграбчи свободомислещия! Дори тук, в сандъка, на косъм от собствената си гибел, този доблестен пазител на реда не можел да потисне в себе си докрай настървението да лови.