Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Аллах всемилостиви! Право срещу него, дружелюбно усмихната и немигаща с жълтото си око, го гледала широка сплескана мутра — съвсем непозната!

Но шепотът, който чул, му бил познат — о, колко познат му бил тоя шепот!

— Е, кво става там, в къщата? У мене е вашият халат и вашата сабя. Медалите можете да си ги вземете. А халата ще оставя за себе си — за спомен.

Каква ти сабя, какви ти медали! Велможата пронизително изврещял, скочил и като сръндак се понесъл навътре в гробищата, направо през бодливите тръни, прескачайки гробовете. Напразно крадецът му махал с ръце в знак на своите миролюбиви намерения: велможата не спрял, не се огледал и изчезнал в храсталаците на гробищата.

Още щом велможата се измъкнал от сандъка и благополучно изчезнал, веригите, които карали Арзи-биби да мълчи, се скъсали и тя жарко се впуснала в атака.

— Дърт глупак! — тънко закрещяла тя. — Дърт дебел глупак, какво си се лепнал за мене с глупашката си ревност и ме хокаш като последната гювендия! По-добре виж къде ти е чантата? Още ли не се сещаш, че това бяха крадци, крадци, които са влезли в къщата, докато съм спяла! Къде ти е чантата?

При мисълта за чантата сарафинът веднага изтрезнял. Хукнал към другата стая, към скривалището. Арзи-биби се устремила към ковчежето, където държала скъпоценностите.

Чантата била там, но скъпоценностите ги нямало.

Думите на Арзи-биби за крадците се потвърдили и следователно се потвърдила и нейната пълна невинност в нарушаване на съпружеския дълг. Скъпоценностите изчезнали много навреме: в душата си тя тайно се радвала на загубата, без да се съмнява, че в най-близко време ще накара сарафина да й я върне стократно.

За по-нататъшното няма какво толкова, да се каже: разбира се, Арзи-биби горчиво плачела, тресяла рамене и хлипала; разбира се, сарафинът, изпълнен с разкаяние, унизено молел за прошка; разбира се, той подредил кутийките и вазичките, той плувнал в пот от катеренето по стената да закачва балдахина и ковьора и завършил с това, че напълно признал неоспоримото превъзходство на своята съпруга над себе си, също както и великото щастие да бъде неин роб — признание, което макар и прието благосклонно, все пак не спасило ревнивеца от позорно изпъждане в другата половина на къщата, вън от благоуханните покои на непорочността.

Настъпила нощта, изгряла луна и бледо озарила със своето сияние Коканд, утихналия пазар, къщата на търговеца, озарила спящата Арзи-биби, нейното мермерно, прекрасно лице, пълно с гълъбова чистота, а в далечната стая озарила будния сараф, терзан от разкаяние и жал. Отвреме-навреме той отивал на пръсти до заветната килия, с умилено лице, с просълзени по краищата очи се вслушвал в лекото равно дишане зад вратата, безшумно целувал въздуха, клател глава, покрусено въздишал и се връщал в стаята си…

А далече извън града, на пустинния път, луната озарила самотната фигура на крадеца. Със скъпоценностите в джоба, със сърмения халат и сабята, напъхани в един чувал, той бързал към планината, където го чакал Настрадин Ходжа.

Тайна! Настрадин Ходжа знаел могъщата притегателна сила на тая дума; сметката му излязла вярна: сега Агабег бил постоянен гост на колибата.

— Рано е, чорбаджи; потрай още някой и друг ден — казвал Настрадин Ходжа в отговор на дотегналите му въпроси.

Агабег сумтял, ядосвал се, но се подчинявал.

Подхващали разговор за други неща, които уж нямали нищо общо с тайната, но в действителност биели все натам, макар и по косвени, обиколни пътища.

— Значи преди службата в Херат ти много свят си обходил, Узакбай. Какво си търсил?

— Знания. Ключа за световните тайни.

— Разправяш, и в Мека си ходил. Защо тогава не носиш зелена чалма?

— Не ми се полага, защото от заетост не намерих време да извърша всичките обреди около черния камък Кааба.

— Чак пък толкова да си бил зает! С какво?

— Търсех една древна книга.

— И намери ли я?

— Намерих я.

— И какво пише в нея?

— Не ме питай, чорбаджи! Велики работи — за черни и за бели Магии.

— Ти да не си магьосник?

— Ами, напротив. Моята цел е да разтурвам всички черни магии, а не да ги правя.

— Кажи какви са тия магии?

— Рано е, чорбаджи, потрай още някой и друг ден.

С малки изменения кръгът от въпроси отново се повтарял. Разбира се, Настрадин Ходжа нямало да си губи времето, ако не виждал полза за себе си. Той изучавал Агабег по неговите въпроси — тук е уместно да припомним старата поговорка: „Глупакът сее думите безразборно, а мъдрецът прибира берекета.“