Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа разбрал смисъла на учудения му поглед и повече нищо не попитал.

През нощта в планината излязла силна буря.

Поривист вятър, напоен с влага от далечния порой, дълго удрял с жилави криле паянтовата вратичка на колибата, докато не я отворил; той се втурнал вътре, вдигнал и завъртял пепелта в огнището, близнал с влажния си дъх лицето на заспалия Настрадин Ходжа, разтревожил магарето, което сякаш само чакало тоя вятър, за да ревне посред нощ — ревяло, хълцало, хлипало и тежко се давело.

Настрадин Ходжа се събудил, надигнал глава, вслушал се в далечния тътен на гръмотевиците. През отворената врата той виждал обхванатото от бурята нощно небе: черните бухлати облаци сякаш сечели искри от високите чукари, в синьо-белия блясък на светкавиците като летящо видение из тъмнината изниквал мрачният хребет със снежните зъбери, черните урви и проломи. „Къде ли е сега моят едноок спътник? — помислил Настрадин Ходжа за крадеца. — Може да е нейде по планинската пътека, в бурята… Всемогъщият аллах да го пази!“

Последните два дена крадецът не му излизал(от главната. Помежду им, през планинските бърда и проходи, сякаш се образувала връзка — твърде слаба за предаване на мисли, но достатъчна за предаване на чувства, по-точно — на отзвуци от чувствата. „Толкова ли се сродих с него?“ — мислел Настрадин Ходжа, като си спомнял, че преди това такава връзка от голямо разстояние възниквала у него много рядко и само с най-близките на сърцето му хора.

Предишния ден на мръкване тази връзка станала явна. Настрадин Ходжа изведнъж бил обзет от смътно безпокойство, което преминало в тревога. „Какво ли му се е случило в Коканд?“ — питал се той, но, разбира се, ре можел да се сети.

А по това време крадецът тъкмо седял в сандъка с велможата.

„Той е в, премеждие! Той е в премеждие!“ — мислено възклицавал Настрадин Ходжа и не можел да си намери място.

И толкова силно било неговото вълнение, че част от силата му се предала в Коканд, в къщата на търговеца, в затворения сандък. От това дошло и спасителното хрумване, което накарало крадеца да вдигне капака и да застане в облака перушина пред потресения търговец. Какво станало след това в къщата на търговеца, вече знаем и няма нужда да го повтаряме; а на другия край на връзката, в колибата, не станало нищо особено, ако не се брои душевното успокоение, което обхванало Настрадин Ходжа. Той въздъхнал свободно и леко, защото без съмнение знаел, че неизвестната опасност, която била надвиснала над крадеца в Коканд, е отминала благополучно. Тревогата отпуснала сърцето му и той се засмял, защото почувствувал, че като се върне, крадецът ще му разкаже нещо много забавно.

След това веселото настроение не напуснало Настрадин Ходжа до вечерта и дори като заспал, той сънувал весели сънища.

Събуден от бурята, от грохота на гръмотевиците, той дълго лежал, насочвал мислите си към крадеца, но не намерил в сърцето си отзвук от някаква тревога. Значи, всичко е благополучно, скоро ще се върне.

Настрадин Ходжа станал да затвори хлопащата врата. И видял Саид.

Момъкът се шмугнал в Колибата и умолително прошепнал:

— Прощавай, че наруших забраната и дойдох, но моят разум е стиснат в клещите на мъката. До поливането останаха само три дена.

— Помня, Саид, помня.

— Зулфия си изплака очите и загуби вяра.

— Загуби вяра ли? Това е много лошо.

— Може би е по-добре да избягаме с нея, докато не е късно?

— Ако е за бягане, тогава сме трима — и аз съм с вас. Дори не сме трима, а четирима: забравих още един, който всеки момент ще дойде в Чорак. Това вече няма да е бягство, а цяло преселение. — Той сложил ръка на рамото на Саид: — Кажи на твоята Зулфия, че всичко е наред — така както трябва.

— Няма да повярва.

— Кажи й от мое име.

— Тя не те познава.

— Ами ти, Саид, вярваш ли ми сега?

Той гледал Саид в очите с горещ поглед, който прегарял тъмнината й стигнал дълбоко в сърцето — така слънчевият лъч минава през спуснатите клепачи и осветява алената кръв. На тоя поглед не можело да се устои!

— Вярвам — рекъл тихо Саид.

— Тогава и тя ще повярва. Твоята вяра ще се предаде на нея. Върви си! Помни: ние винаги сме заедно. Каквото и да стане — ние сме заедно!

Саид се поклонил, излязъл.

Призори той се срещнал със Зулфия.

Неговата вяра се предала на нея и тя се успокоила.

Минал още един ден, а крадецът не се връщал.

Настрадин Ходжа пресметнал на пръсти пътя му: три дена нататък, три насам, два дена в Коканд. „Ако и утре не дойде, тогава наистина ще трябва да бягаме! Нима вътрешното чувство ме лъже? Не, не може да бъде! Той е вече близо, той бърза с всички сили, той е вече отсам планината!“