Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Слушам и се подчинявам.

При тия думи крадецът тръгнал да си търси усамотен бивак.

Умеел да се крие. Бързо намерил наблизо една малка пещера, много уютна. Входът й бил зашумен от гъсталак — сигурна защита от чужди очи. Тази пещера и досега си стои по тия места и се казва „Обиталището на благочестивия крадец“. Но от сегашните чоракци нито един не може свястно да обясни защо се нарича така: за какъв крадец става дума, какъв ще да е бил този крадец, дето е оставил тук незаличима от вековете диря? Нека нашата книга да разсее мрака на незнанието и в този тих земен кът, понеже познанието за света се събира зрънце по зрънце и нито едно зърно не е излишно.

Докато се стъмнило, крадецът успял да събере сух повет и да си направи постеля. Огнището и всичко останало отложил за сутринта. Настъпвала нощта; перести облачета взели да затулят луната и понякога превръщали нейното сияние в светла мъгла; в посребрените от месечината храсталаци с тихо шумолене притичало нещо мъничко, меколапо; сънено изпищяла разбудена птица.

Крадецът се проснал на постелята, изтегнал се. Очите му се затворили, в краката му след трите похода се оттичала бучаща тежест.

След една минута той спял — дълбоко, спокойно. И насън се усмихвал — може би сънувал дядо Турахон.

Спял в колибата си и Настрадин Ходжа; в съня му пред него се поклащала ябълката, опасана с шест разноцветни панделки.

Спял Агабег и сладострастно мляскал с дебелите си устни: сънувал Зулфия, която на сутринта чакал в своята паяжина. Мръсен паяк, напразни мечти! Вместо пеперуда, за гнусната му и хищна трапеза вече бил приготвен стършел! Що се отнася до будните, тая вечер те не били двама, както обикновено, а трима: старият Мамед Али също не спял, вардел скъпоценностите, скътани дълбоко под възглавницата.

Саид и Зулфия си приказвали в градината, на обичайното място — до вира, в сянката на караагача.

— Сега повярва ли ми, Зулфия?

— Саид, скъпи мой, аз нищо не разбирам! Кой е този непознат, нашият закрилник, нашият приятел?

Не знам, Зулфия, той не си казва името… О, колко съм щастлив!

— И аз съм щастлива, Саид!

— Завинаги ли?

— Завинаги! По-скоро тоя бряст ще стане на тръстика, отколкото аз да те разлюбя.

Брястът слушал и не се учудвал: той бил виждал много влюбени на тая пейка, бил чувал много нежни думи, повтаряни от всяко поколение, и знаел колко бързо — според неговите вековни сметки — пламенните възлюблени стават грохнали старци и треперливи щърбави баби, които, преди да легнат в гроба, излизат да поседят на същата тая пейка, само че денем, за да сгреят на слънцето изстиналата си бавна кръв, някога искряща и пенлива като младо вино.

— Дойде време за поливане — весело рекъл Агабег, когато сутринта дошъл при отливника. — Вярно, тоя път няма да получа пари, а нещо друго, но и занапред ще има поливане: винаги мога да наваксам парата. Направил съм си аз сметката.

Езерото кротко синеело; отгоре също така кротко и умиротворено синеело небето, дълбоко, прохладно, навлажнено от нощните мъгли — сънния дъх на земята.

— Днеска сам се оправяй с водата, аз съм зает — продължил Агабег. — Сега ще ми доведат онова момиче. А, ей ги, вече го водят…

Настрадин Ходжа погледнал към селото.

По пътя към езерото вкупом идвали хора.

— Не виждам момичето с тях.

— Как не го виждаш?

Агабег се вторачил в пътя. След това с недоумение се обърнал към. Настрадин Ходжа:

— Я, я виж по-добре, Узакбай, твоите очи са по-силни.

— Само старци — отвърнал Настрадин Ходжа.

— Разбирам! — зловещо казал Агабег. — Пак идват да крънкат! Ама аз не съм от ония будали, дето се поддават на кандардисване и се размекват от сълзи. Гледай сега какво ще ги направя!

Той се надул, разперил лакти; очите му станали на цепки, брадата му щръкнала, косматата му шия набъбнала и потънала между раменете.

Старците наближили.

Най-отпред вървял Мамед Али. Довчера жалък, треперщ, той за една вечер сякаш се родил отново. Стъпвал твърдо и смело гледал Агабег право в очите — като равен.

Зад него вървели двама земеделци, ковачът, грънчарят, налбантинът и най-отзад — чайханджията Сафар.

Мамед Али се поклонил без раболепие, без много-много да насилва стария си гръб.

— Дойде време за поливане и ние искаме да получим вода.

Останалите погладили брадите си, призовавайки благословията на аллаха за по-голям берекет.

— Вода ли искате? — застрашително попитал Агабег. — Ас какво смятате да ми платите? Знаеш моето условие, старче: дъщеря ти.