Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Моята дъщеря не е стока за продан — отвърнал Мамед Али с твърдост и достойнство, каквито вчера не можели да се предположат, у него.

Настрадин Ходжа бил готов да се хвърли към него и да го прегърне за този смел отговор. Старецът потвърдил една от най-старите му мисли: освобождаване от глада и от страха — ето какво му трябва на човека, за да изцеди от кръвта си унизителната робска капка!

Агабег учудено погледнал Мамед Али: откъде е събрал старецът такъв кураж?

— С какво мислиш да ми платиш?

— Ето! — старецът извадил от пояса кожената протрита торбичка.

— Какво е това?

— Виж.

Агабег взел торбичката, развързал я.

Сафар, който стоял най-отзад, опънал мършавия си врат. Той и сега останал верен на себе си: бил убеден, че тая работа е съмнителна и, разбира се, скъпоценностите ще излязат фалшиви, както предричал сутринта в чайханата. Чуден човек! Той умеел да се скрие от радостта дори ако тя сама летяла към него!

Другите стоели безмълвни, еднакво готови и за победно тържество, и за срамно бягство.

Лицето на Агабег, когато той видял златото и камъните, се сменило.

— Отде ги взе?

— Намерих ги.

— Намери ли ги?…

— Къде?

В градината, под корените на ябълката.

— Мамед Али, ти майтап ли си правиш с мене?

— Много съм стар за това. Пък й не ти ли е все едно отде съм ги взел.

— Хм, странно… И подозрително — избоботил Агабег и изсипал скъпоценностите върху дланта си. На яркото сутрешно слънце те светели още по-ослепително, отколкото вчера под лъчите на залеза.

— Хора, дето разбират, казаха, че струват много повече от четири хиляди — започнал Мамед Али.

— Дето разбират! — прекъснал го Агабег. — Къде пък ги намери такива, дето разбират — сред тия дървени селендури като тебе! — Той мушнал скъпоценностите в джоба си. — Добре, от мен да мине. Узакбай, пущай водата.

Ключът изскърцал. Настрадин Ходжа свалил катинара. Старците — по двама от всяка страна — се хванали за витела. Ръждясалите синджири се опънали, савакът тръгнал нагоре, впит в накиснатите жлебове. Водата, образувала стъкловидно вдлъбната извивка с дълги въртеливи дупки по краищата, рукнала изпод савака в коритото. Шуртенето се усилило, преминало в равно бучене; водата хукнала по сухия канал, подгонила отпред мътен пенлив гребен, който облизвал окапали листа, клончета, птичи пера — всичко, което му се изпречвало. Но канала сякаш се търкалял лъскав топ разгъваща се коприна, която стремително застилала дъното.

Вода! В далечината често-често зачукали мотики: отбивали водата по нивите. След минути звънът се повторил от различни краища: водата се разливала, дарявала живот на растенията, на дърветата, а чрез тях — и на хората. Мамед Али се навел над аръка, благоговейно наквасил побелялата си глава, брадата. Старците се молели.

Цял ден чайханата на Сафар била празна: всички мъже били по нивята. Прибрали се чак привечер, по мръкнало, като възложили надзора на най-уважаваните старци, известни с честността си. Задължили старците цяла нощ да пазят на смени отбивките от главния арък, зорко да следят, щото всяка нива, всяка градина да получи нужната вода и нито една капка да не отиде нахалост. Крадецът на вода Камил, който още от младини безброй пъти ял лобут от съселяните си, загдето крадял вода, този път бил предаден под надзора на моллата, който мъдро решил да го запре в минарето и да го държи под ключ до сутринта.

Изгряла месечината и видяла под себе си същите ниви и градини, но сега върху тях била метната мрежа от сребърни нишки — пълните с вода аръци блестели, струели, тичали на всички посоки, преплитали се, слизали се и отново се разделяли. Тази нощ и тишината била особена, цялата изпълнена с тихо ромолене, стаено плискане и бълбукане: отвреме-навреме се чувало неясно мляскане, Сякаш самата земя, усетила върху себе си прохладната влага, шавала и въздишала в просъница.

Хората толкова капнали по нивите, че веднага се разотишли и легнали да спят. В чайханата си убивали времето само четиримата старци; които след полунощ трябвало да излязат да пазят водата. Разбира се, приказката се въртяла около вчерашната находка на Мамед Али. Самият той не участвувал в разговора: днес толкова пъти повторил тази история на всеки съселянин поотделно, че съвсем изнемощял и сега се ограничавал само с безсловесни звуци: за потвърждение мучал, за отричане цъкал с език.

— Че да не е изникнало само под ябълката това имане, джанъм! — чудел се Сафар.

— Може отколе да си е било там! — отвърнал един старец.