Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ако Ми изневериш някога — шеговито продължил сарафинът, — аз все пак не бих искал да те виждам в ръцете на джелатите. Горкият Нигматула!… Пак се шумоли. Гаче ли в сандъка?

— Не е в сандъка — под пода. Мишки са.

— Трябва да си вземем коте. Докторът може да има излишно коте — ще донеса. Не ставай, не бива: аз ще заключа портата отвън, да не те тревожа, като се върна.

И изведнъж той се запънал, сякаш се задавил от собствения си език. Настъпила тишина.

Нещо станало. Но какво — крадецът не можел да разбере от сандъка.

Пак се чул гласът на сарафина — хрипкав, глух, тоя път далеч от всякакво благодушие:

— Какъв е тоя сърмен халат? Каква е тая златна сабя?

Сърцето на крадеца трепнало, дъхът му спрял. О, идиоти! Да забравят халата, да забравят сабята! На най-видното място!…

А над сандъка започвала буря.

— Това?… Това?… — замънкала Арзи-биби и нищо не можела да каже: ударът бил твърде внезапен. Дори тя, безстрашната, могъщата, се смутила и се олюляла.

— Да, това! Точно това! — напирал търговецът; гласът му бил разпален, с писък.

— Това е подарък. Приготвила съм ти подарък…

— Подарък ли? На мене? Сабя? И сърмен халат с медали? Лъжеш! — загърмял сарафинът. — Казвай чий е тоя халат, чия е тая сабя!

— Твои са те, твои! — мъчела да му отвърне Арзи-биби. — Стига си викал — ще чуят комшиите.

— Нека! Нека чуят! — крещял сарафинът. — Нека знаят! Виждам, че разпътството е провикнало не само в Нигматуловата къща! Кой е бил тука, докато ме нямаше? А, мълчиш! О, презряна пачавро, о, дяволска щерко! Кой? Казвай! Кой?

Арзи-биби мълчала обезоръжена и потисната.

Велможата в сандъка загубил и ума, и дума и като мек безжизнен товар се отпуснал върху крадеца.

Пък и крадецът — макар че бил свикнал на всякакви изпитания! — също примрял от страх. Загубен е!… Сега сарафинът ще повика хора, ще почнат да претърсват къщата. Подземна тъмница, изтезания, джелатин, бесило!… Загина!

— Кой? — задъхано и хрипливо крещял сарафинът и бясно тупал с крака. — Казвай!…

Потиснат от страх и смут, крадецът мислено се обърнал от сандъка към Настрадин Ходжа: Спаси ме, направи чудо!

И чудото станало! Спасително хрумване — ярко като светкавица, тънко и остро като игла — блеснало в по-мътената му глава. Това не било негово хрумване — дошло му някъде отвън: крадецът отначало дори не го схванал напълно и, разбира се, сам никога не би могъл да си послужи с него. Но заедно с хрумването го споходила и една голяма сила.

Всичко, което станало след това, всички думи и действия на крадеца не били негови думи и действия, а произлизали от тази незнайна сила. Крадецът й се подчинявал като насън, без сам да разбира какво прави, вдигнал капака на сандъка и в облака от летяща перушина застанал пред слисания търговец и неговата жена.

Арзи-биби късо изпискала и се задъхала, бледа като платно. Живи на лицето й останали само очите — огромни, неподвижни, черни… Има си хас! Тя скрила в сандъка пленителния Камилбег, а излязъл някакъв едноок изрод с широка плоска муцуна, от когото би се погнусил и демонът Сахра!

Тайнствената сила, която идела отвън, накарала крадеца да излезе от сандъка, да тръшне капака след себе си и турила на езика му следните думи:

— Арзи-биби, всичко се разкри! Ние с вас не бива да лъжем повече вашия достоен съпруг. Остава ни едно: да се разкаем и унизено да го молим за прошка.

Сарафинът подскочил, затреперал и заскърцал със зъби.

Арзи-биби се облегнала на стената и замънкала:

— Кой е този?… Кой е този?…

— Кой ли? — хъркал търговецът. — Ти ли не знаеш кой е?

— Кълна се, никога не съм го виждала! Никога!… Днес… ето сега — за първи път в живота си!

А на крадеца не се налагало да подбира убедителни думи, които да приличат на истина — те извирали сами:

— Като чух колко ласкаво, колко нежно беседва с вас вашият съпруг, сърцето ми се изпълни с разкаяние и срам…

— Той лъже! — викала Арзи-биби. — Не му вярвай! Аз никога, никога не съм го виждала до тая минута!

— Мастия! — съскал сарафинът и потрепервал. — Мръсница! Да мамиш благодетеля си, който те взе просякиня! Него да мамиш! И с кого? С тая гнусна мутра, с тоя изрод! Виж го, виж: с какво е по-добър от мене?

— Жените често имат доста странни и даже порочни наклонности — лицемерно додал крадецът.

Арзи-биби можала само да простене в отговор. Тя вече се била окопитила от първия удар и разбрала всичко: кипяла от гняв, изгаряла крадеца на пепел с разпалените мълнии на черните си очи! Но била вързана, безсилна, принудена да мълчи. Защото там, в сандъка, бил вторият.