Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Ха втората стая, ха третата… От скрин на скрин… Пак коприни, брокат, сърма, кадифе. Но къде е чантата?

Още една стая. Въздухът в нея бил гъсто напоен с аромат на мускус, амбра и розово масло, нишите били отрупани с вазички и кутийки. От многото дреболии в стаята било тясно като в птиче гнездо; в ъгъла, зад копринен балдахин, имало ниско широко легло, над него в здрачината мътно светело сребърно огледало.

Крадецът се сетил: стаята на Арзи-биби. Взел да рови из кутиите. О, радост! — в очите му блеснало злато, светнали скъпоценни камъни. Още от пръв поглед той познал накитите на бедната вдовица. Крадецът ликувал: каква кражба могла да бъде по-праведна?

Трябвало да свърши с това и да си тръгне, но примамливото видение на чантата неотстъпно било пред мисления му взор. Погледнал под дюшека, обърнал възглавниците. В срещуположния ъгъл имало дълбок сандък. Да не би да е в сандъка? Дори не е заключен… Крадецът повдигнал капака. Нищо, само на дъното един разпран пухен дюшек. Дяволите да го вземат! Къде да търси другаде? В комините?… Разбира се, той щял да претърси и комините, щял да чука по стените и пак щял да намери заветната чанта — нали сарафинът на излизане не би могъл да я превърне в безплътност? Той би намерил чантата и би я взел…

На двора прозвекнал катинар, скръцнала портата… Арзи-биби се връщала! Пак щракнала ключалка — съвсем близо… Входната врата!

Ами сега! Да бяга? Но къде? При цялата си ловкост, крадецът не можел да минава през стени. А приготвеният за всеки случай прозорец бил далече, в другия край на къщата…

В сандъка — там е спасението…

Крадецът се мушнал в сандъка, безшумно пуснал отгоре тежкия капак и се притаил.

Много пъти му се било случвало да седи в сандъци, той бил свикнал да се отнася към тях с пълно доверие. Наместил се удобно вътре, опънал краката. Опипал джоба — скъпоценностите били вътре.

Той въздъхнал и се приготвил за дълго сандъчено седене.

Стъпки в съседната стая. Гласове. Вратата се отворила. Влязла стопанката, прекрасната Арзи-биби, с нея — мъж. Крадецът в сандъка скръбно и презрително се усмихнал: това са жените!

Но какъв е тоя странен звън, който съпровожда стъпките на мъжа… Всичко се изяснило, когато крадецът познал тихия, но ясен глас на влезлия: това бил сияйният велможа, прекрасният Камилбег, началникът на градската стража. А дрънчали сабята и медалите му.

— Колко несправедливо измъчвате сърцето ми с неоснователните си упреци! — рекъл Камилбег, като продължавал почналия преди това разговор. — Още веднъж ви повтарям: единствено на вас принадлежи цялата ми любов, целият огън на моята душа.

— Не бива да лъжете! — прекъснала го Арзи-биби; нейният плътен кадифен глас затреперал. — Бъдете искрен поне веднъж в живота си, на тази наша последна среща.

— Как така последна? Защо, о, прекрасна султанко на моето сърце?

— Сам знаете защо.

— По-тихо, о, несравнима Арзи-биби! Могат да ни чуят.

— В къщи няма жив човек освен нас.

— Сигурна ли сте?

— Колко сте страхлив! — засмяла се тя оскърбително. — Че вижте сам! — из стаята зашумолели бързите й стъпки. Дръннали пиринчените халки на завесата над леглото. — Виждате ли — няма… Можете да надникнете и в сандъка.

Крадецът изстинал.

— Погледнете, погледнете и в тая вазичка — спасила го с насмешките си Арзи-биби. — Наистина аз очаквах от сияйния Камилбег по-голям кураж. А вие сте били страхлив заек…

Докаченият велможа ядосано кръстосал стаята и я изпълнил със звъна на медалите си.

— Аз не съм страхлив, аз съм предпазлив. Сама знаете какво ужасно наказание би ни очаквало и двамата…

— Когато обичам, аз не мисля за наказанията! — надменно отвърнала Арзи-биби. — Ферхад не се е страхувал, когато е искал да спечели любовта на Ширин, а Меджнун не е мислел за наказания, когато се е стремял към своята Лейла. Впрочем аз съм далеч от мисълта да сравнявам високопоставения, но твърде предпазлив Камилбег с Ферхад или с Меджнун. Повикала съм ви за друг разговор: на мен ми трябва истината!

— Тъкмо истината искам да ви разкрия. Искам да ви предупредя за опасността, която ни заплашва…

Страстната Арзи-биби не чувала велможата. Горчиви упреци неудържимо се леели от устата й, а всяка дума била нажежена в пламъка на пареща ревност:

— Искам да знам защо по-рано вие не мислехте за наказанията и смело идвахте при мене, подчинявайки се на волята на сърцето си? Защо изведнъж станахте такъв страхливец, че цели две седмици — цели две седмици! — нито веднъж не ме посетихте? Днес трябваше за срам и резил сама да вървя след вас по пазара и да карам някаква си дрипава просякиня да ви извика от караулното. Кажете — защо изведнъж почнахте да се криете и да отбягвате срещите, които по-рано, ако не ме лъже паметта, като че ли ви бяха приятни? Да не би пък да бъркам, да не би и по-рано само от снизхождение да сте идвали при мене?… Мълчите; добре, аз ще отговоря вместо вас. Вие ме разлюбихте и моето място в изменчивото ви и жестоко сърце сега е заето от друга! Това е причината! Не, не се оправдавайте, не се опитвайте да лъжете: вашите постъпки говорят по-ясно от всякакви думи!