Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ох, Узакбай! — жално рекъл той. — Ето ги, ето! Те са тук, никъде не са изчезнали!

— Успокой се, чорбаджи! — рекъл Настрадин Ходжа: той нямал намерение съвсем да изкарва акъла на Агабег. — Това не са същите, други са. Дребосък. Онези, опасните си отидоха, а тия са съвсем безопасни.

— Това добре, ами занапред? Като се върнат опасните? Не мога да седя в тая колиба до края на живота си, за да се спасявам от тях! Ох, Узакбай, ох, щурчо, защо ми каза? Преди, докато не знаех…

— Лесно можеш да се отървеш от тях, чорбаджи. Поръчай на тукашния молла заупокойни молитви. За една година напред. И му плати веднага. Това стига и артисва.

Като давал тоя съвет, Настрадин Ходжа правел сметка да поднови от джоба на Агабег чоракската джамия, която с порутените си стени, олющената мазилка и прогнилите стълбове отдавна призовавала посетителите към щедрост. Агабег бил най-богатият посетител, но и най-стиснатият, трябвало да се накаже.

— Ще поръчам, разбира се! — извикал той и облекчено въздъхнал. — Ако ще и хиляда танга да ми струва! Гледай ти, колко дълбоко се била загнездила престъпността й тия хора: и след смъртта си върлуват и безчинствуват! Плачат за…

— Плачат за въже, язък, че не могат да бъдат обесени втори път — завършил Настрадин Ходжа.

— Не е задължително да ги бесят. Аллах би могъл да ги наказва и по някакъв друг начин.

Ето всичко, до което могъл да се възвиси неговият беден, тюрмаджийско-сопаджийски разум дори след като влязъл в съприкосновение с тайнствения свят на отвъдземното битие!

Сега, когато Агабег бил подготвен колкото трябва, Настрадин Ходжа решил да пристъпи към работата, тоест към оная главна тайна, заради която те се били събрали тази нощ.

Тайната се оказала наистина чудна и можела да смути всяка мъдрост. Тя се заключавала в това, че магарето, ей това тук, в кьошето — в същност не било никакво магаре, ами египетският принц, единственият син на царствуващия в Египет султан Хюсеин Али, но превърнат от зли магьосници в магаре.

Докато разказвал всичко това на Агабег, Настрадин Ходжа сам се чудел как му се обръща езикът.

— Затуй го храня с кайсии и бели питки и съжалявам, че не мога да намеря в това забутано село нещо по-свястно. Ех, да можех да му давам всеки ден по един кош гюлов цвят, полят с нектар!

Главата на Агабег, която и без това била замъглена, хептен се замаяла. В стъклените червейчета повярвал, но в това не можел да повярва.

— Опомни се, Узакбай, какъв принц е това магаре! Магаре като магаре!

— Шшшшт, чорбаджи! Толкова ли не можеш да се изразиш иначе? Защо не кажеш, да речем: „четириного“ или „опашато“, или „дългоухо“, или най-сетне „покрито с козина“…

— Четириного, опашато, дългоухо, покрито с козина магаре! — поправил се Агабег.

Настрадин Ходжа изнемогващо клюмнал глава.

— Като не можеш да се въздържаш, чорбаджи, по-добре си мълчи.

— Да мълча ли? — засумтял Агабег. — Аз — да мълча? В собствения си имот? Заради някакво презряно…

— Сакън, чорбаджи; моля ти се, въздръж се!

— Магаре! — неумолимо завършил Агабег, сякаш забия тъп пирон.

Настрадин Ходжа свалил халата си и го прострял, на тополовите пръти, заградил яхъра на магарето като със завеса.

— Сега можем да приказваме по-спокойно, чорбаджи, стига само да си намалиш гласа, че е като бурия. Като стигнеш пак до тая непристойна дума — гледай да я казваш шепнешком.

— Харно де! — избоботил Агабег. — Ще гледам. Ама да си кажа правичката, не разбирам.

— Скоро ще разбереш. Чудно ти е, нали? Не може и през ум да ти мине, че под сивата кожа в облика на дългоухо и опашато се крие човек, че отгоре на всичко и с царско звание? Не си ли чувал историите за превъплъщаването?

Тук трябва да отбележим, че в ония времена по мюсюлманския свят се разправяли много такива истории; имало дори мъдреци, които пишели за това дебели книги, а в Багдад се намерил някой си Ал Фарух ибн Абдалах, който твърдял, че самият той е изпитал много превъплъщения: отначало в пчела, после от пчела в крокодил, от крокодил в тигър й накрая пак в самия себе си… Споменатият Ал Фарух не можал да изпита само едно превъплъщение: от мошеник в честен човек, но това е отделна приказка и не й е тук мястото; да се върнем в колибата.

— За чуване съм чувал, но винаги съм ги смятал бошлаф работа — рекъл Агабег.

— Сега ще го видиш с очите си.

— А доказателства? Какво в това — той снишил глас, — в това магаре свидетелствува за царския му произход?

— Ами опашката? Белите косми на върха на опашката?