Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Цялата вечер минала в замислено мълчание.

Старицата взела да готви нещо за вечеря, а Шир Мамед излязъл да види шестте нови делви, наредени покрай оградата й приготвени за продан на другия ден. Тия делви били по-големи, отколкото обикновено. „Май няма да се съберат по три в кола, а само по две“ — пресмятал Шир Мамед в ума си и правел хесап колко ще му излезе превозът до чаршията.

След това вечеряли и си легнали.

През нощта Шир Мамед се събудил; гледа, бабичката застанала на колене пред отворения прозорец. Силен лунен поток я осветявал цялата, до последната бръчка на лицето. Молела се. Шир Мамед се вслушал в молитвата. Тя молела бога за дете — побъркана, на шейсет години!… Безумен бил и шепотът й, тя вече не била на себе си и се обръщала към бога с упреци. Цялата дългогодишна скръб, неутолената жажда за майчинство, самотата, мъката от излъганите надежди — в тоя шепот имало всичко! И все пак — имало и вяра, въпреки всичко, въпреки разума и очевидното! „Всемогъщи!…“ Тя заскубала своите побелели, безсилно увиснали коси; паднала по лице, непохватно изгърбила костеливия си кръст под бялата риза и глухо застенала — нямала повече думи, Горещ гърч сдавил гърдите на Шир Мамед; изпълнен с нетърпима жал и нежност към старицата, той замрял в постелята, захапал възглавницата, за да сдържи напиращите отвътре сълзи.

Старицата скоро си легнала до него. Шир Мамед не мърдал, тя също не помръдвала; и, двамата знаели, че другият е буден, но се щадели един друг, престрували се на заспали, престрували се взаимно, че вярват на тая проста хитрост. Нито една дума не си казали до съмване, но много неща били казани без думи, в мислите, и те си простили един на друг, разбирайки, че живеят един живот: той за старицата, тя — за него, и отдавна вече нямат никакъв отделен живот.

Тежка била тая нощ за Шир Мамед. Утрото той посрещнал с облекчение и с надежда зад далечните грижи да се скрие от скръбните мисли.

Било много рано, сутрешната светлина още не била изгубила синината си, едва се зазорявало — до тръгването за чаршията имало най-малко два часа: Шир Мамед пак започнал да оглежда и да почуква делвите. На леките удари с пръчицата те отговаряли с чист звън, без дрънчене и заглъхване, което означавало, че нямат пукнатини или някакъв друг кусур. Така огледал петте делви и стигнал до шестата, до последната.

И виж ти чудо! Шестата делва не отвърнала на удара със звън, ами с писък. Шир Мамед безкрайно се слисал, чукнал с пръчката още веднъж. И пак чул писък. Но сега било ясно, че пищи не делвата, а нещо друго, живо, отвътре.

Какво може да е влязло? Котенце? Кутре? Пиле? По какъв начин?… Но то било вътре. Пищяло.

Шир Мамед рекъл да погледне в делвата — тъмно като в рог. Рекъл да бръкне — дълбоко. Легнал отгоре, иначе не можел да стигне до дъното. Напипал нещо памучно, след това… Дръпнал се бързо, извадил ръката си и внимателно я огледал.

Следи от зъби? Оня, в гърнето, сгризал стареца за пръста. Той не само пищял, ами и хапел.

Вече станало ясно какво има в делвата, но Шир Мамед не можел да повярва. Изплашен и потресен, той донесъл длетото, дървения чук и взел да пробива делвата, за да го извади. Ръцете на стареца треперели, длетото се извъртало и се хлъзгало, ударите били несигурни. Оня в гърнето притихнал и не шавал. Но когато изчуканата от всички страни стена паднала и в гърнето свободно нахлули светлина и въздух, насреща им излетял пронизителен вик! Шир Мамед вдигнал живия парцален вързоп и го измъкнал — той ритал, извивал се в ръцете му и пищял, пищял, та се късал.

Разтревожена, уплашена, изскочила старицата.

— Какво е това? Отде го взе? Аллах милостиви, така ли се държи — дай го тука!

Тя измъкнала от ръцете на Шир Мамед парцаления вързоп и той като по вълшебен знак веднага млъкнал.

— Отде го взе? Що мълчиш? Отде?…

Пожълтелият Шир Мамед, изгубил от всичко това и ума и дума, мълчешката посочил делвата.

А през ниския плет вече надничал един комшия, разбуден от писъците. Втори комшия, който нощувал на покрива, с дрезгав от просъницата глас питал отгоре:

— Кво става там? Крадци ли? Пожар ли има?

Старицата хвърлила ревнив поглед наоколо, притиснала здраво намереното до изсъхналите си гърди и с бързи крачки се прибрала в къщи.

Натрупали се любопитни комшии; други двама надничали през плета от другата страна и също питали какво е станало.

— Абе, в кюпа го найдох — повтарял Шир Мамед. — В кюпа беше. Строших го…

Нищо повече не можел да добави, защото не го бивало да измисля. А събитието било толкова чудно, че искало незабавно тълкуване, предположения, догадки, с което дейно се захванали комшиите, изпълнили сутрешната тишина с възбудени гласове.